даден комплект отпечатъци вървят с фалшиво име. Ами ако истинското му име все пак е Саксън, а на компютъра излиза псевдоним? Имали сме такива случаи.
— Защо тогава е запазил псевдонима? — засече го Райдър. — Уейтс има полицейско досие, логично е да се обяви за Саксън или всеки друг, чието име е чисто.
— Добър въпрос, на който нямам отговор — призна Бош. — Но все пак мисля, че трябва да го проверим.
— Добре де, няма проблем. Както и да се казва, този тип е зад решетките. Ей сега ще пусна в Гугъл
— Дай и Рейнар и Райнар. И лисугер, лисичок — всичко с лисица.
В слушалката се разнесе приглушеното потракване на клавиатурата.
— Ето го — каза след малко тя. — Има цял куп неща.
— Така каза и Уолинг.
Нова пауза.
— Според легендата имал таен замък, където подмамвал жертвите си с помощта на различни хитрости. А след това ги изяждал.
За известно време тази информация сякаш увисна във въздуха. Бош най-после я асимилира и зададе следващия си въпрос:
— Имаш ли време да пуснеш в системата и името Робърт Саксън?
— Разбира се.
В гласа на Райдър се долови колебание, но той нямаше никакво намерение да намали натиска.
— Продиктувай ми данните за самоличността, снети по време на ареста — добави тя.
— Не са у мен.
— Къде са? На бюрото ти ги няма.
— Дадох папките на агент Уолинг. Довечера ще ми ги върне. Изтегли данните от компютъра.
— Това са официални документи, Хари! Знаеш, че нямаш право да ги даваш на никого, а и ще ни трябват за утрешния разпит.
— Вече ти казах, че довечера ще ми ги върне.
— Да се надяваме. Но трябва да ти кажа нещо: пак се държиш като каубой и това изобщо не ми харесва.
— Опитвам се да задвижа нещата, Киз. Искам да сме подготвени за срещата с този човек и разчитам на Уолинг.
— Вярвам ти. Дано някой ден удостоиш и мен със същото доверие — най-вече когато предстои да вземаш решения, засягащи и двама ни.
Бузите на Бош пламнаха. Колежката му беше права. Не каза нищо — просто защото извиненията нямаше да променят нищо.
— Обади се, когато Оливас ти даде точния час на разпита — добави тя.
— Естествено.
Бош прекъсна връзката и се замисли, опитваше се да прогони смущението си от разговора с Райдър. Трябваше да се съсредоточи върху всичко, което беше останало извън следствието. След малко набра номера на Оливас.
— Утре, в десет сутринта — отвърна агентът на въпроса му за времето на разпита. — Гледай да си точен.
— Не трябваше ли ти да ми се обадиш? — заядливо изръмжа Бош. — Да не би да разчиташ на телепатичните ми способности?
— Научих го току-що — спокойно отвърна Оливас. — Ти просто ме изпревари със секунди.
Бош не прие извинението и все така рязко попита:
— Къде?
— В прокуратурата. Уредихме да го докарат от ареста, ще го разпитаме тук, на място.
— Там ли си в момента?
— Да. Имаме малко работа с Рик.
Бош замълча.
— Нещо друго? — нетърпеливо попита Оливас.
— Да. Имам един въпрос — бавно каза Бош. — Къде е мястото на партньора ти в тая работа, Оливас? Имам предвид Колбърт.
— В момента е на Хаваите. Ще се върне другата седмица. Ако следствието се проточи дотогава, ще се включи и той.
Бош се запита дали Колбърт изобщо има представа какво се случва в момента и знае ли, че изпуска дело, което може да се окаже превратно за кариерата му. Не познаваше добре Оливас, но и беглите впечатления бяха достатъчни, за да не изключи вероятността този човек да търси славата единствено за себе си.
— Значи в десет? — попита той.
— Да, в десет.
— Нещо друго, което трябва да зная?
Беше любопитен да разбере какво прави Оливас в прокуратурата, но нямаше как да го попита направо.
— Всъщност има още нещо, при това доста деликатно. С Рик вече го обсъдихме…
— Какво е то?
— Познай с какво се занимавам в момента.
Бош изсумтя. Този тип щеше да му създава ядове. Познаваше го по-малко от едно денонощие, но вече знаеше, че никога няма да го хареса.
— Нямам представа, Оливас. Ти ми кажи.
— Чета твоите съчинения по случая Жесто. Ставаше въпрос за т.н. „следствена хронология“ — списъка на предприетите следствени действия по дата и час, отразяващ абсолютно всички действия на детективите — от огледа на местопрестъплението до проведените разпити на свидетели и телефонни контакти с медиите. Обикновено тази хронология се пишеше на ръка, с всевъзможни съкращения и поправки, много от които се нанасяха ежедневно. След плътното запълване на съответния лист текстът се преписваше на машина върху т.н. Формуляр 51, който вече ставаше достатъчно четлив, за да се използва в съда. Иначе казано — да е нещо като справочник за всички участници в евентуален съдебен процес — заседатели, прокурори, адвокати и съдии. Унищожаването на ръкописните бележки беше възможно едва след попълването на Формуляр 51.
— И какво? — попита Бош.
— В момента пред мен е последният пасаж на страница 14. Датата е 29 септември деветдесет и трета, шест и четиридесет следобед. Значи някъде към края на работния ден. Под вписването има инициали Дж. Е.
Бош усети как в гърлото му се надига гадна слюнка. Оливас очевидно изпитваше удоволствие от това, което предстоеше.
— Това са инициалите на Джери Едгар, партньора ми в разследването — каза той. — Какво е написал?
— Ще ти го прочета дословно… „Робърт Саксън, дата на раждане 3.11.71. Прочел новината в «Таймс». Бил в «Мейфеър» и видял МЖ, която била сама“. Следва телефонният номер на Саксън и нищо повече. Но това е достатъчно. Нали се сещаш какво означава?
Бош се сещаше, при това съвсем ясно. Току-що беше продиктувал същото име на Киз Райдър с молба да потърси личните му данни. Или беше псевдоним, или истинското име на човека, известен днес като Рейнард Уейтс. Но и в двата случая присъствието му във Формуляр 51 го свързваше пряко със случая Жесто. Това означаваше, че преди тринадесет години лицето Уейтс/Саксън беше попаднало в полезрението на Бош и Едгар, но по неизвестни причини те не му бяха обърнали внимание. Той не си спомняше конкретната отметка във формуляра, вероятно защото следствената хронология съдържаше десетки подобни бележки. Не беше в състояние да ги запомни всичките, въпреки че многократно беше изисквал делото от архива.
Трябваха му няколко дълги секунди, за да си въз-върне дар слово.
