— Това ли е единствената отметка за него в работния журнал?
— Да — отвърна Оливас. — Изчетох документацията два пъти. Първия път го пропуснах, но втория спрях и си рекох: „Хей, това име ми е познато“. Уейтс го е използвал като псевдоним през деветдесетте, следователно би трябвало да го има и в твоето следствие.
— Наистина го има. Видях го със собствените си очи.
— Но това означава, че той лично се е обадил на твоите хора, Бош. Убиецът ви се обажда, но ти и партньорът ти не му обръщате внимание. Не си правите труда Нито да го проверите, нито да пуснете името му в компютъра. Разполагали сте с псевдонима и телефонния номер на убиеца, но не сте предприели нищо. Разбира се, тогава не сте знаели, че той е убиецът. Приели сте го за обикновен гражданин, който докладва какво е видял. По всяка вероятност обаче той е започвал някаква игра, опитвал се е да разбере докъде сте стигнали. Да, ама твоят Едгар не е пожелал да се включи в играта. Било е в края на работния ден, вероятно първото мартини вече се е мержелеело пред очите му.
Бош мълчеше. Оливас с наслада подхвърли:
— Лоша работа, отворко. По всяка вероятност сте пропуснали шанса да решите случая бързо, за броени дни. Утре май ще трябва да поискаме мнението на Уейтс по този въпрос…
Оливас и дребнавите му заяждания изчезнаха от съзнанието на Бош — просто не бяха в състояние да пробият плътния тъмен облак, който бързо го поглъщаше. Даваше си ясна сметка, че след като името на Робърт Саксън се е появило в разследването на случая Жесто, то задължително би трябвало да влезе в компютъра. Проверката щеше да разкрие, че става въпрос за псевдоним на Рейнард Уейтс — човек, който е бил арестуван за незаконно проникване в чужда собственост. И това автоматически щеше да го превърне в заподозрян, а не само свидетел с показания, които представляват интерес за полицията — като Антъни Гарланд. А разследването несъмнено щеше да поеме в друга посока.
— Оливас?
— Кажи, Бош.
— Утре донеси папката. Искам да видя това с очите си.
— Разбира се, че ще я взема. Ще ни трябва за разпита.
Бош прекъсна, без да каже нито дума повече. Задъха се, гърбът му залепна за облегалката. Свали страничното стъкло и се опита да се успокои.
Кошмарът за всеки детектив. Най-лошият възможен сценарий. Пренебрегната улика, в резултат на която се случват ужасни неща. Оставено на свобода, едно отвратително чудовище се придвижва в мрака и отнема живота на много хора. Всеки детектив допуска грешки, за които съжалява до края на живота си. Но Бош инстинктивно усети, че неговата е непоправима и ще расте в душата му като злокачествен тумор. Докато не затъмни всичко и не го превърне в последната жертва. В последния разбит живот.
7
Излезе на задната веранда и погледна потъмняващото небе. Живееше в най-горната част на Удроу Уилсън Драйв, в къща, вкопана в стръмния склон като някакъв анимационен герой, увиснал от висока скала. От време на време се чувстваше точно такъв герой. Тази вечер — също. Държеше водка с лед — първото твърдо питие след завръщането му в полицията преди година. Водката изгори гърлото му, сякаш бе глътнал запалена факла. Но се почувства добре, защото искаше да прогори нервните окончания в мозъка си и да прогони от главата си всички мисли.
Винаги се беше смятал за истински детектив. За професионалист, който не пропуска нищо и държи на прецизността в работата. И не го криеше, дори го изтъкваше. Това го правеше добър, но и уязвим. Грешките винаги му се отразяваха зле. А тази беше убийствена.
Разклати леда в чашата и отпи още една глътка. После втора, трета, докато не видя дъното. Как бе възможно една ледена течност да прогаря вътрешностите му по пътя си надолу, към стомаха? Влезе в къщата и наля още водка върху кубчетата лед. Щеше да е по-добре, ако имаше лимон или някакъв сок, но нямаше. Отиде до телефона в кухнята и набра мобилния на Джери Едгар. Все още го помнеше наизуст. Телефонът на партньора е нещо, което не се забравя.
Джери вдигна веднага и в слушалката долетя приглушеният говор на включен телевизор. Беше си у дома.
— Джери, аз съм. Искам да те питам нещо.
— Хари? Къде си?
— У дома, човече. В момента разнищвам едно от старите ни дела.
— Ясно. Чакай да отворя списъка с маниите на Хари Бош… Да не би да е Фернандес?
— Не.
— Тогава онова момиче, Спайк еди-коя си?
— Не.
— Предавам се, човече. Няма начин да държа на отчет всичките призраци, които витаят в главата ти.
— Жесто.
— Мамка му! С нея трябваше да започна! Знам, че периодично работиш върху това дело, особено след като се върна на служба. Какъв е въпросът?
— Едно вписване в Петдесет и първи, с твоите инициали отдолу. Пишеш, че се е обадил човек на име Робърт Саксън, който я забелязал в „Мейфеър“.
— И какво?
— Помниш ли разговора с този човек?
— Стига, Хари! Аз не помня какво съм вписал преди месец, а ти ме питаш за преди сто години. Нали затова са проклетите „хронологии“? Кой е тоя Саксън?
Бош разклати леда в чашата и отпи яка глътка. Една бучка се чукна в зъбите му, водката се разля по бузата му. Той се избърса с ръкав и едва след това приближи слушалката до ухото си.
— Май е нашият човек…
— Открил си убиеца?
— Почти сигурно. Но можехме да го пипнем още тогава…
— Не помня да ми се е обаждал никакъв Саксън. Сигурно си е правил майтап. Хей, Хари, да не си пиян?
— Натам вървя.
— Добре де, какво ти става? Ако си го спипал тоя мръсник, значи си свършил добра работа. По-добре късно, отколкото никога. Трябва да си доволен, Хари. Обади ли се на родителите й?
Бош изведнъж изпита желание да седне. Но телефонът беше с кабел, което ограничаваше движенията му. Не можеше нито да отиде в хола, нито да се върне на верандата. Внимателно, за да не разлее водката, той бавно седна на пода и опря гръб в шкафчето.
— Не съм.
— Какво пропускам, Хари? Не си в настроение, а това означава, че нещо не е наред.
Бош въздъхна:
— Не е наред, разбира се. Мари Жесто не е нито първата, нито последната…
Едгар замълча, осъзнаваше чутото. Телевизорът млъкна. После Едгар проговори — гласът му прозвуча като на малко момче, което пита какво ще е наказанието му.
— Колко са след нея?
— Най-вероятно девет — тихо отвърна Бош. — Утре Може би ще знам със сигурност.
— Господи! — прошепна Едгар.
Бош кимна. Част от него се гневеше на партньора му. Адски й се искаше да хвърли цялата вина върху него. Но другата, разумната част, му прошепна, че те са партньори — както в доброто, така и в лошото. Отметките в работния журнал бяха и за двамата. Беше трябвало да ги прочетат внимателно и да реагират.
— Значи не си спомняш обаждането, така ли?
— Не, Хари. Много време изтече оттогава. Но след като не съм реагирал, значи не съм го възприел на сериозно, или вписването е било всичко, което съм успял да получа. Но ако наистина е бил убиецът, значи
