Бош кимна.
— След Жесто той продължава да се развива. В поведението му се появява и трети елемент: проучване на бъдещите жертви. Избира ги не само според пригодността към личните си изисквания, но и според произхода и социалното положение. Те трябва да са максимално незабележими, а изчезването им не бива да предизвиква безпокойство.
— И той излиза от обсега на радара.
— Точно така. Потъва в нелегалност и си остава там. До щастливата случайност в Ехо Парк, когато е спрян от полицията.
Бош отново кимна. Всичко това беше вярно и щеше да му помогне при разпита, но подхвърли:
— Не се ли учудваш от факта, че цял куп душевноболни типове и убийци са извън обсега на радара?
— Не само се учудвам, но понякога буквално замръзвам от ужас — въздъхна Уолинг. — И все се питам още колко души щеше да убие този тип, ако не бяхме извадили късмет да го заловим?
Направи нова справка с бележките си, но не каза нищо повече.
— Това ли е всичко? — попита Бош.
Острият й поглед му показа, че въпросът е формулиран неправилно.
— Извинявай — побърза да добави той. — Справила си се чудесно и наблюденията ти наистина ще ми помогнат. Просто исках да разбера дали има още нещо, което би искала да обсъдим.
Тя задържа очите си върху лицето му още известно време, после бавно кимна.
— Да, има. Но не е свързано с разследването.
— А с какво?
— С онова телефонно обаждане. Или ще му обърнеш гръб, или ще рухнеш, Хари. А това не бива да става, защото важна е работата, която ти предстои.
Бош въздъхна. Лесно й беше да го каже. Но не тя, а той трябваше да живее с призраците на всичките убити жени, за които Рейнард Уейтс щеше да разкаже на следващия ден.
— Не го приемай така — моментално реагира Рейчъл. — Знаеш ли колко подобни обаждания съм била принудена да понасям, докато работех в Психологическия отдел? Гаднярите не само звъняха, но и продължаваха да убиват!
— Знам, знам…
— Всички сме имали кошмари. Това е част от работата ни. Един от шефовете ми преди време казваше, че ако не можеш да прогониш призраците, трябва веднага да напуснеш къщата на духовете…
Той отново кимна, но този път я гледаше право в очите.
— Колко убийства си разкрил, Хари? Колко гадни типове се тикнал в затвора?
— Не знам. Не си водя статистика.
— А би трябвало.
— Какъв е смисълът?
— Смисълът е ясен: колко хора щяха да загинат, ако не беше прибрал тези убийци? Доста, предполагам.
— Сигурно.
— Ето, това е. Ти си много напред в надбягването и никога не трябва да го забравяш.
— Добре, ясно.
В паметта му изплува лицето на един от тези убийци, беше го арестувал преди години. Казваше се Роджър Бойлън и се придвижваше с пикап, оборудван като каравана. Беше подмамил в нея две млади момичета, почерпил ги с марихуана, а преди да ги изнасили и убие, им инжектирал конски дози успокоителни. Всичко това се беше случило на един пуст паркинг в близост до язовира Хансен. Труповете беше захвърлил в близкия канал. В момента, в който Бош му щракна белезниците, Бойлън поклати глава и каза:
— Жалко. Тъкмо бях загрял.
Колко хора щяха да загубят живота си, ако не го беше спрял? Възможно ли бе този арест да компенсира провала с Уейтс? До известна степен, да. Но това не беше игра на компенсации. Истинският детектив отлично знае, че при убийствата такова нещо няма. Нито в кратък, нито в дългосрочен план.
— Дано съм ти помогнала — подхвърли Рейчъл.
Образът на Бойлън избледня, на мястото му се появи лицето на младата жена.
— Да, много. Утре ще съм много по-наясно кой съм аз и срещу какво съм се изправил.
— Имах предвид и другото — каза тя и се надигна.
— Аз също. — Бош се изправи.
— Бъди много внимателен, Хари — каза тя и тръгна към вратата.
— Знам, вече го каза. Бъди спокойна. Ще държа нещата под контрол.
— Имам предвид по-скоро психологическата опасност, отколкото физическата. Пази се, Хари, моля те!
— Ще се пазя — обеща той.
Беше време за сбогуване, но тя се поколеба. Очите й пробягаха по пръснатите на масата папки, после се спряха върху лицето му.
— Все си мислех, че ще се обадиш някой ден… Но не очаквах, че ще е по работа.
Трябваха му няколко дълги секунди, за да осъзнае смисъла на казаното.
— Мислех си, че… Онова, което ти казах… Което си говорихме…
Не знаеше как да завърши мисълта си. Не беше сигурен какво всъщност иска да й каже. Тя протегна ръка и докосна гърдите му. Той направи крачка към нея и я взе в прегръдките си.
9
След като се любиха до насита, останаха в леглото. Разговаряха за всичко друго, но не и за това, което току-що бяха направили. От дума на дума отново се върнаха на предстоящия разпит на Рейнард Уейтс.
— Не мога да си представя, че след всичките тези години ще се изправя лице в лице с убиеца й — въздъхна Бош. — Имам чувството, че всичко е сън. Фактически често сънувам, че хващам убиеца, но никога не съм си го представял като Уейтс.
— А кого си виждал?
Главата й лежеше на рамото му. Не виждаше лицето й, но вдъхваше аромата на косата й. Беше преметнала крак върху него и този крак ясно се очертаваше под чаршафа.
— Един гадняр, срещу когото не разполагам с никакви улики. И по тази причина исках да е именно той…
— Добре де, но той все пак би трябвало да има някаква връзка с Жесто.
Бош направи опит да свие рамене, но телата им бяха твърде преплетени за подобен акт.
— Знаеше за гаража, в който открихме колата на Жесто, бившата му приятелка беше нейно копие, а самият той имаше проблеми с избухливостта. Нищо друго. Никакви преки улики. В един момент просто реших, че това е негова работа. Веднъж дори го проследих — беше още в началото на разследването. Работеше охрана на петролните кладенци оттатък Болдуин Хилс. Имаш ли представа къде се намират?
— Говориш за сондите, които се виждат от пътя между летището и Ла Чинега?
— Точно така. Семейството на въпросния младеж притежаваше част от тези кладенци. Предполагам, че баща му се е опитвал да го вкара в правия път — тоест да го принуди сам да си изкарва хляба, въпреки огромното състояние на семейството. И тъй, въпросният младеж работеше като охранител и един ден отидох да видя за какво става въпрос. В района се мотаеха две момчета. Тринайсет-четиринайсетгодишни, не повече.
— И какво стана?
— Нашият човек ги спипа, окова ги с белезници за железния стълб на една сонда, а след това се качи в пикапа си и изчезна.
— Заряза ги там?
— Отначало си помислих, че е направил точно това, но той се върна. Наблюдавах го с бинокъл от близкото възвишение, откъдето се разкриваше панорамна гледка към целия район на Ла Чинега. Видях как
