Уейтс погледна Райдър, търсеше някаква реакция. Но тя запази самообладание.
— Ти си отвратителен боклук, Уейтс! — изръмжа Бош.
В очите на затворника проблеснаха весели искрици.
— Ако това е най-силната ви реакция, ще трябва доста да поработите върху себе си, детектив Бош. Защото гадостите тепърва започват. Сексът е дреболия. Живи, мъртви — все тая. Чукаш, забравяш и продължаваш напред. Но аз й взех душата — нещо, което никой не може да ми отнеме!
Бош сведе поглед към разтворената папка пред себе си, но не успя да прочете нито ред. Буквите бяха напълно размазани.
— Давай нататък — промърмори най-сетне. — Какво стана после?
— Почистих и подредих микробуса. Отзад винаги имам няколко найлонови чувала. Опаковах тялото й и го подготвих за погребение. После слязох от микробуса и го заключих. Прехвърлих дрехите в нейната кола и я подкарах. Прецених, че това е най-добрият начин за заблуда на полицията.
— Къде отиде?
— Знаете къде, детектив. Във Високата кула. Разполагах с информация за празния гараж там. Бях ходил там седмица преди това, търсех работа. Управителят спомена за един свободен апартамент, аз проявих интерес и той ми го показа.
— Плюс гаража, така ли?
— Не, само го спомена. На излизане забелязах, че на вратата няма катинар.
— Значи закара колата на Мари Жесто в комплекса и я вкара във въпросния гараж?
— Точно така.
— Някой видя ли те? Ти видя ли някого?
— И на двата въпроса отговорът е „не“. Действах изключително предпазливо.
— А какво стана с твоя микробус? Кога отиде да го прибереш от Бийчуд?
— Изчаках да се мръкне, защото трябваше и да по-копая. Нали разбирате?
— Върху него бяха ли изписани рекламните надписи на фирмата ти?
— Не, още не. Това беше още в началото и не исках да привличам излишно внимание. Работех предимно с препоръки, защото все още нямах лиценз. Всичко това дойде по-късно. Всъщност този микробус беше друг. На по-късен етап си купих нов.
— Как стигна до конната база, за да прибереш микробуса?
— С такси.
— Помниш ли на коя компания?
— Не, не съм го поръчвал. След като оставих колата й във Високата кула, слязох пеша до един ресторант, който посещавах редовно, докато живеех на Франклин. Може би го знаете, казва се „Бърдс“ и предлага страхотно печено пиле. Между другото, разходката ми отне доста време. Поръчах си вечеря, изчаках да се стъмни и ги накарах да ми повикат такси. Казах на шофьора да ме остави пред входа на конната база, за да не направи връзка с микробуса на паркинга. Огледах района и отидох при буса едва след като се уверих, че наоколо няма жива душа. После почнах да търся подходящо място за засаждане на малкото си цвете…
— Същото, което помниш и до днес?
— Абсолютно.
— Изкопа дупка, така ли?
— Да.
— Колко дълбока?
— Не особено дълбока.
— С какво я изкопа?
— С лопата.
— Винаги ли носиш лопата в микробуса за миене на прозорци?
— Не. Тази я открих до стената на конюшните. Сигурно са я използвали за почистване или нещо подобно.
— Върна ли я на мястото й?
— Разбира се, детектив. Аз не съм крадец на лопати, а на души.
Бош пак се взря в папката пред себе си.
— Кога за последен път си посетил мястото, на което е закопана Мари Жесто?
— Хм, нека си помисля… Преди малко повече от година. Обикновено отскачам дотам на всеки девети септември. За да отпразнувам нашата годишнина, разбирате… Но тази година се оказах малко зает…
Усмивката му беше искрена и добронамерена.
Бош механично отчете, че е приключил с въпросите. Сега всичко зависеше от Уейтс, който трябваше да ги заведе при тялото, а след това и от криминалистите, които трябваше да докажат верността на разказа му.
— Пресата отдели доста голямо внимание на изчезването на Мари Жесто — подхвърли той. — Помниш ли?
— Разбира се. Това ме накара да си извлека някои важни поуки. Никога след това не съм действал импулсивно. Подготвях се много внимателно за цветята, които исках да откъсна.
— Но въпреки това позвъни на следователите по делото, нали?
— Да. Обадих се в полицията и казах, че съм я видял в „Мейфеър“, сама…
— Защо го направи?
— Не знам. — Уейтс сви рамене. — Вероятно съм мислил, че ще е интересно да говоря с някой от хората, които ме издирват. С вас ли говорих?
— Не, с партньора ми.
— Да, да… Сега си спомням защо го направих. Просто за всеки случай — ако някой случайно ме е забелязал в онзи супермаркет и може да ме опише…
Бош кимна.
— Но си се представил с името Робърт Саксън. Защо?
Ново свиване на рамене.
— Понякога използвам това име.
— Но то не е истинското ти име, така ли?
— Не. Вие знаете истинското ми име, детектив.
— А как ще реагираш, ако ти кажа, че не вярвам на нито една дума от днешните ти обяснения? Как ще реагираш на това?
— Много просто: заведете ме в Бийчуд Кениън и ще ви докажа всичко, което казах.
— Ще го направим.
Бош бутна стола и каза, че иска да се консултира с колегите си. Уейтс и адвокатът му останаха в стаята.
— Я се поразходете малко — подхвърли О’Шеа на охраната. Изчака затварянето на вратата и отдалечаването на заместник-шерифите, после въздъхна: — Вътре стана доста задушно, а?
— Особено след всичките глупости, които надрънка тоя тип — навъсено отвърна Бош.
— Какво има пък сега, детектив? — О’Шеа го изгледа.
— Просто не вярвам на приказките му!
— Защо?
— Защото има отговори за всичко. Ама част от тях не вършат работа. В продължение на цяла седмица проверявахме таксиметровите компании — всяко повикване и всеки маршрут. Бяхме отчели факта, че онзи, който е закарал колата й в гаража на Високата кула, ще трябва да се върне за собствената си кола. Проверката обхвана конната база плюс всички таксиметрови компании в града. Никой не докладва за пътуване дотам — нито през нощта, нито на следващия ден.
Оливас направи крачка напред и се включи в разговора.
— Това не е сто процента сигурно, Бош. И ти прекрасно го знаеш. Всеки таксиджия би могъл да го закара там, без да обявява маршрута си. Освен това има куп нелегални таксита, които обслужват главно ресторантите.
— Въпреки това не вярвам на глупостите, които ни надрънка тоя тип. — Бош поклати глава. — Не може
