се затвори и гневно изсъска на адвоката:
— Какво става, Мори?! Да не си въобразяваш, че ще си губим времето, за да ти градим теза за невменяемост?! Става въпрос за признания, а не за защитни маневри, по дяволите!
— Човекът явно има проблеми. — Суон безпомощно разпери ръце.
— Дрън-дрън! Той е хладнокръвен убиец — седи или се прави на Ханибал Лектър! Но ние не сме на кино, Мори! Чу ли какви ги дрънка за Фицпатрик? Бил много по-загрижен за мехурите на ръката си, отколкото за човека, когото е подпалил! Чуй ме много добре какво ще ти кажа: давам ти пет минути да поговориш с клиента си насаме. Не промени ли поведението си, прекъсваме този цирк и всеки по пътя си!
Бош несъзнателно кимаше. Харесваше гневните думи на О’Шеа, одобряваше поведението му.
— Ще видя какво мога да направя. — Суон отвори вратата. Охраната отново се върна в коридора, за да го остави насаме с клиента. О’Шеа продължи да крачи нервно.
— Извинявам се за избухването — промърмори той, без да се обръща конкретно към никого. — Но няма да им позволя да дърпат конците!
— Вече го правят — отбеляза Бош. — Най-вече Уейтс.
— Какво искаш да кажеш? — О’Шеа се втренчи в него, готов за битка.
— Всички сме тук заради него — поясни Бош. — Което в крайна сметка означава, че се борим да му спасим живота — по негова молба.
— Повече няма да се връщаме на този въпрос, Бош. Решението е взето. Ако имаш някакви съмнения, асансьорът е в дъното на коридора. Или си вършиш работата, или Фреди ще те замести.
Бош забави отговора си в продължение на една дълга секунда.
— Не съм казал, че имам съмнения. Жесто е мое разследване и възнамерявам да го изясня докрай.
— Радвам се да го чуя — иронично подхвърли О’Шеа. — Жалко, че не си бил толкова решителен през деветдесет и трета!
И почука на вратата. Бош гледаше гърба му с нарастващо раздразнение. Суон отвори почти веднага и каза:
— Готови сме да продължим. — И им направи място да минат.
Заеха местата си около масата, магнетофонът заработи. Потиснал гнева си, Бош отново закова очи в лицето на Уейтс и повтори въпроса си:
— Къде е тя?
По лицето на Уейтс пробяга лека усмивка, сякаш искаше да продължи играта. После усмивката се превърна в отегчена гримаса.
— Горе, на хълма.
— Къде горе?
— Близо до конната база. Там я пипнах веднага след като слезе от колата си.
— Заровена ли е?
— Да.
— Къде точно?
— Налага се да ви заведа. Знам точното място, но няма как да го опиша… Ще трябва да ви заведа.
— Опитай да го опишеш.
— Нищо особено. Просто едно място в гората, близо до паркинга. Малко встрани от пътечката. Човек може да го открие от пръв поглед, но може и да го пропусне. Гората там е гъста. Доколкото си спомням, имаше претърсване, но не откриха нищо.
— Сигурен си, че ще ни заведеш на мястото, така ли? Въпреки че оттогава са изминали тринадесет години?
— Не са тринадесет.
Бош замръзна от ужас. Мисълта, че младата жена е била пленница на този изверг, беше непоносима.
— Не е това, което си мислите, детектив — подхвърли Уейтс.
— Откъде знаеш какво си мисля?
— Просто знам. Но не е това. Мари наистина е заровена преди тринадесет години, но аз съм виждал мястото и след това. Искам да кажа, че й правех посещения, детектив. Доста чести посещения. Затова съм сигурен, че мога да ви покажа мястото.
Бош извади писалката си и започна да драска по вътрешната корица на досието. Не беше нищо важно, просто му трябваше време, за да блокира емоциите, които нахлуваха в душата му.
— Да започнем от самото начало — каза той. — Познаваше ли Мари Жесто преди септември деветдесет и трета?
— Не.
— Виждал ли си я преди отвличането?
— Мисля, че не.
— Къде я видя за пръв път?
— В „Мейфеър“, докато пазаруваше. Беше мой тип и я проследих.
— Докъде?
— Тя се качи в колата си и потегли към Бийчуд Кениън. Спря на чакъления паркинг, който се намира непосредствено под конната база. Мисля, че се казваше Сънсет Ранч. Наоколо беше пусто и реших да я прибера.
— Не го беше планирал предварително, така ли?
— Не. Влязох в супера да си купя безалкохолно. Денят беше много горещ. Реших да я прибера в момента, в който я зърнах. Импулс, нали разбирате. Нищо не можех да направя.
— На паркинга под конната база ли стана това?
— Да. Спрях микробуса до нейната кола. Тя беше абсолютно спокойна. Паркингът е на известно разстояние от базата, малко по-надолу по хълма. Наоколо нямаше жива душа. Сякаш Господ ми каза, че трябва да я прибера.
— Какво точно направи?
— Слязох от микробуса и отворих страничната врата — тази откъм нейната кола. Извадих ножа и й заповядах да се качи. Тя се подчини. Операцията протече бързо и лесно. Тя не ми създаде никакви проблеми.
Говореше като детегледачка, която докладва за поведението на детето в отсъствието на родителите му.
— После какво стана?
— Казах й да си свали дрехите и тя се подчини. Каза, че мога да направя каквото си поискам, само да не я бия. Съгласих се. Тя акуратно си сгъна дрехите. Сякаш не се съмняваше, че скоро пак ще ги облече.
Бош сложи ръка пред устата си. Това бяха едни от най-трудните мигове в професията му: когато заставаше лице в лице с убиеца и слушаше за начина, по който лудостта и извратените му фантазии се пресичат с пътя на невинната жертва.
— Продължавай — глухо рече той.
— Е, останалото ви е известно. Правихме секс, ама тя не се представи добре. Не успя да се отпусне. Наложи се да й помогна.
— Как?
Очите на Уейтс направо прободоха лицето му.
— Убих я, детектив. Стиснах я за гушата. Стисках я, докато очите й не се изцъклиха. А после си довърших работата.
Бош го гледаше втренчено, не можеше да каже дори дума. В подобни мигове се чувстваше абсолютно безпомощен, преставаше да е детектив. Просто не беше в състояние да приеме факта, че едно човешко същество може да е такова отвратително чудовище. Гледаха се дълго. Втренчено, без да мигнат. От това състояние ги извади О’Шеа.
— Това означава, че си правил секс с трупа й, така ли? — попита той.
— Точно така. Докато още беше топла. За мен жената е най-добра за чукане мъртва, но все още топла.
