Без да е изрично предупреждение, вторият ред на надписа беше достатъчно категоричен. Беше индикация за статута на Уейтс в чертите на затвора: единична килия, без право на контакт с другите изтърпяващи наказание. Статут, който предлагаше сигурност както на Уейтс, така и на останалите затворници.
Докато оглеждаше човека, когото беше издирвал цели тринадесет години, Бош бавно осъзна, че най- опасното нещо в него е безличието. Беше съвсем обикновен, с нормална фигура и лице без отличителни белези. Меки черти, тъмна късо подстригана коса, спокойно изражение. Само очите издаваха присъствието на нещо злокобно и потайно, скрито дълбоко в душата му. Тъмнокафяви и хлътнали, те излъчваха онова хладно равнодушие, което Бош беше виждал в очите на много убийци. В тези очи нямаше нищо. Две тъмни Дупки, които нищо не можеше да запълни, които никакви убийства не можеха да изпълнят с живот.
Райдър включи магнетофона на масата и започна разпита. Направи го отлично, с професионално спокойствие, изключващо всякаква мисъл за капана, заложен още в първия й въпрос.
— Както вероятно сте информиран от господин Суон, ще записваме всеки от предстоящите разпити, а лентите ще бъдат на съхранение при вашия адвокат до постигането на окончателно споразумение. Да приемем ли, че разбирате и одобрявате тази процедура?
— Да — отговори Уейтс.
— Добре. — Райдър кимна. — Ще започнем с рутинните въпроси, които са част от протокола. Име, дата и място на раждане?
Уейтс се наведе напред и отвърна отегчено:
— Рейнард Уейтс, роден на трети ноември хиляда деветстотин седемдесет и първа година в Града на ангелите.
— Ако имате предвид Лос Анджелис, ще ви помоля да го кажете в микрофона.
— Да, имам предвид Лос Анджелис.
— Благодаря. Малкото ви име е доста необичайно. Бихте ли го казали буква по буква, в името на точността?
Уейтс се подчини. Още един добър ход на Райдър. Ход, който на по-късен етап щеше да лиши човека насреща й от възможността да се измъкне с оправданието, че е допуснал неволна грешка.
— Имате ли представа откъде идва това име?
— Не знам, Предполагам, че баща ми го е измъкнал от задника си. Но що за въпроси ми задавате? Мислех, че ще си говорим за убийства, а не за някакви пикливи подробности.
— Бъдете спокоен, господин Уейтс, ще стигнем и до убийствата.
Бош усети как го залива облекчение. Даваше си сметка, че му предстои да чуе ужасни неща, но Уейтс вече беше паднал в капана и последиците за него щяха да са фатални. Край на възможностите да се измъкне й да изживее остатъка от живота си в самостоятелна килия за сметка на обществото.
— Ще караме поред — продължи Райдър. — В предложението на адвоката ви е посочено, че първото ви убийство е това на Даниъл Фицпатрик в Холивуд, извършено на 13 април 1992 година. Това отговаря ли на истината?
Уейтс отговори небрежно, сякаш ставаше въпрос за пътя до най-близката бензиностанция. Гласът му беше хладен и абсолютно спокоен.
— Да. Изгорих го жив зад решетката на собствения му магазин. Не го спаси нито въпросната решетка, нито пушката и патрондашите, с които се беше накичил.
— Защо го направихте?
— Защото исках да се пробвам. Дълго се питах дали мога да направя нещо подобно и трябваше да се докажа.
Бош си спомни думите на Рейчъл Уолинг: „безразборни убийства“. Май щеше да се окаже права.
— Какво означава да се докажете, господин Уейтс? — попита Райдър.
— Означава, че съществува една граница, която не всеки е готов да премине. Исках да проверя дали мога Да го направя.
— Казахте, че дълго сте мислили по този въпрос. Конкретно господин Фицпатрик ли имахте предвид?
В очите на Уейтс се мярна гняв, но отговорът му беше наситен с хладно презрение.
— Не, глупачко. Имах предвид убийството въобще. Разбираш ли? Цял живот бях мечтал да го направя.
Райдър прие обидата, без да й мигне окото, и спокойно продължи:
— Защо избрахте точно Даниъл Фицпатрик? Защо решихте, че трябва да се пробвате именно онази вечер?
— Защото видях по телевизията, че градът е потънал в хаос и полицията не може да се справи. Хората правеха каквото им скимне. Някакъв тип разправяше за пожарите по Холивуд Булевард и реших да отскоча дотам. Не исках телевизията да ми разказва за тях, предпочитах да ги видя на живо.
— С кола ли отидохте?
— Не, пеша. По онова време живеех на Фаунтън, съвсем близо до Ла Бреа. Нямаше проблем да стигна пеша.
Райдър направи кратка пауза, за да обмисли следващите си въпроси. Очите й за миг се сведоха към досието на Фицпатрик, което лежеше разтворено пред нея. Това даде възможност на О’Шеа да се намеси в разпита.
— Откъде се снабдихте със запалителната течност? Имахте я у дома, или я купихте отнякъде?
Безжизнените очи на Уейтс бавно се фокусираха върху лицето на прокурора.
— Мислех, че въпросите ги задава тъпачката.
— Всички ги задаваме! — сопнато отвърна О’Шеа. — И ще ви моля да се въздържате от лични нападки.
— Няма значение какво ме молите, господин областен прокурор. Не искам да разговарям с вас, а само с нея и тези двамата…
И махна към Бош и Оливас.
— Нека се върнем малко по-назад — почна Райдър, за да изключи О’Шеа. — Преди да изясним въпроса със запалителната течност, бих искала да се спрем на разходката ви от Фаунтън до Холивуд Булевард. Откъде минахте и какво видяхте?
Уейтс се усмихна и кимна.
— Познах, а? — подхвърли той. — Винаги познавам, когато една женска си пада по оная ми работа.
— Господин Суон, моля ви да напомните на клиента си, че е тук, за да отговаря на нашите въпроси — хладно рече Райдър.
Суон докосна лявата ръка на Уейтс и каза:
— Престани с игричките, Рей. Отговаряй на въпросите. Не забравяй, че ние поискахме този разпит.
Уейтс като че ли се изчерви. В следващия миг главата му се вдигна към Райдър, изражението му отново стана безизразно.
— Видях един горящ град, какво друго — каза той, после по лицето му пробяга лека усмивка и очите му се извърнаха към Бош: — Като картина на Хиеронимус Бош…
Бош недоумяващо примигва. Откъде Уейтс можеше да знае името му?
— Ей там го пише — сякаш чу въпроса му Уейтс и кимна към табелката над джобчето му.
Бош беше забравил, че на влизане в прокуратурата им бяха закачили временни пропуски. Усетила объркването му, Райдър побърза да зададе следващия си въпрос.
— В коя посока поехте, след като излязохте на булеварда?
— Надясно, значи на изток. Там бяха големите пожари.
— Какво носехте в джобовете си?
— Не помня. Ключовете, предполагам. Плюс цигари и запалка.
— А портфейл?
— Не. Предпочетох да нямам документи, ако полицията случайно ме спре.
— А запалителната течност? Тя не беше ли у вас?
— Беше. Помислих си, че мога да се включа във веселбата и да помогна за опожаряването на тоя шибан град. Но когато минах покрай оня тип, изведнъж ми хрумна по-добра идея.
