— Видяхте господин Фицпатрик, така ли?
— Аха. Стоеше зад шибаната си решетка с пушка в ръце. Целият се беше опасал в патрондаши, като някакъв Уайът Ърп, да го вземат мътните…
— Опишете магазина.
— Малък и тесен, мисля, че се казваше „Ирландска заложна къща“. Над вратата имаше неонова реклама, от онези, дето мигат с трилистна детелина, която се редува с онези три топки, които май са символ на всички заложни къщи. Фицпатрик стоеше с пушката в ръка и ме гледаше.
— А вие продължихте пътя си, така ли?
— Да, в първия момент го отминах. После изведнъж усетих предизвикателството и се запитах дали мога да го докопам, преди да ме гръмне с проклетата базука…
— И какво направихте?
— Извадих флакона и си напълних устата със запалителна течност. Засмуках я като огнегълтач, а после прибрах флакона и измъкнах цигарите и запалката. Вече не пуша. Слава Богу, че се отървах от този гаден навик.
Очите му бавно се спряха върху лицето на Бош.
— После какво стана? — попита Райдър.
— Върнах се и спрях в нишата пред решетката на оня задник. Исках да изглеждам като обикновен минувач, който търси завет, за да си запали цигарата. Оная вечер беше доста ветровито, помниш ли?
— Да.
— Оня започна да крещи да се махам, после се приближи към решетката. Точно на това разчитах.
На лицето му изплува усмивка. Очевидно изпитваше гордост от правилната си преценка.
— Тоя тъпак значи заблъска по решетката с приклада на пушкалото, за да ми привлече вниманието. Виждаше ръцете ми и това го заблуди. Когато се приближи на половин метър, щракнах запалката и го погледнах право в очите. После изплюх в лицето му цигарата заедно с цялата течност в устата си. И тя, разбира се, пламна и аз заприличах на огнегълтач. Преди да успее да мигне, тоя задник пламна като факла. Захвърли пушкалото и направи опит да се загаси, ама течността беше заляла и дрехите му. Страхотна гледка, казвам ти… Все едно че го бях залял с напалм!
Уейтс направи опит да вдигне лявата си ръка, но белезниците му попречиха. Все пак успя да обърне дланта си.
— Обаче и аз се поопарих — добави. — Вдигнаха ми се мехури, адски боляха. Не мога да си представя какво е изтърпял оня Уайът Ърп. Ако питаш мен, не е най-добрата смърт…
Бош спря очи върху обърнатата длан. Кожата беше леко обезцветена, но белег нямаше. Изгарянето беше повърхностно.
Райдър изчака известно време, след което зададе следващия си въпрос:
— Потърсихте ли медицинска помощ?
— Не. Нямаше да е разумно. А и болниците бяха препълнени. Така че се прибрах и сам обработих изгарянето.
— Кога оставихте флакона със запалителна течност Пред входа на магазина?
— О, преди да си тръгна. Просто го извадих от джоба си, избърсах го и го сложих пред витрината.
— Господин Фицпатрик викаше ли за помощ?
Уейтс за момент се замисли.
— Трудно ми е да кажа. Крещеше нещо, но не знам дали молеше за помощ. Бяха някакви животински писъци. Едно време така квичеше кучето ми, когато, без да искам, му прищипах опашката с вратата. На такова ми приличаше…
— Какво си мислехте, докато се прибирахте?
— Какво си мислех ли? Че най-сетне съм го направил, по дяволите! Освен това бях сигурен, че ще ми се размине. Чувствах се непобедим, ако знаеш за какво става въпрос.
— На колко години бяхте тогава?
— Как на колко? На двайсет, мамка му! И го направих!
— Помислихте ли си за човека, когото запалихте?
— Не. Той просто беше там, готов… Като всички останали по-късно… Готови като по поръчка…
Разпитът продължи четиридесет и пет минути без прекъсване. Въпросите на Райдър бяха насочени към изясняване на дълга поредица незначителни подробности, а отговорите съвпадаха с това, което беше отразено в следствените документи. В 11:15 тя най-после се облегна назад и погледна Бош, а след това и О’Шеа.
— Мисля, че е време за почивка.
Изключиха магнетофона и излязоха за кратка консултация в коридора. Суон остана при клиента си.
— Какво мислите? — попита О’Шеа.
— Доволна съм — каза Райдър. — Нямам никакви съмнения, че извършителят е именно той. Отпадна загадката по какъв начин е запалил онзи нещастник. Убедена съм, че не ни каза всичко, но детайлите са достатъчни. Или го е извършил, или е присъствал там.
Очите на О’Шеа се преместиха върху Бош.
— Да продължаваме ли?
Детективът се замисли. В хода на разпита гневът и отвращението му нарастваха. От пренебрежителното отношение на Уейтс към жертвата му беше ясно, че са се сблъскали с типичен психопат. Отново изпита ужас от това, което предстоеше да чуе, но въпреки това искаше да продължат, така че каза тихо:
— Да.
Върнаха се в стаята за разпити, но Суон ги посрещна с предложение за обедна почивка.
— Клиентът ми е гладен.
— Нахранете кучето — добави с усмивка Уейтс.
Бош поклати глава и пое инициативата в свои ръце.
— Още е рано. Ще яде, когато ядем и ние.
Седна срещу Уейтс и включи магнетофона. Райдър и О’Шеа се настаниха от двете му страни, а Оливас отново седна на стола до вратата. Папката с делото Жесто лежеше на масата.
— Сега ще се прехвърлим на случая Мари Жесто — хладно каза Бош.
— Ах, сладката Мари. — Уейтс се усмихна и в очите му блеснаха палави искрици.
— В писмото си до прокуратурата адвокатът ви твърди, че знаете какво се е случило с Мари Жесто след изчезването й през хиляда деветстотин деветдесет и трета. Наистина ли е така?
Уейтс се намръщи и кимна.
— Да, знам.
— Знаете ли къде се намира в момента Мари Жесто или тленните й останки?
— Да.
Ето го момента, който беше чакал цели тринадесет години.
— Тя е мъртва, нали?
Уейтс го погледна и кимна.
— Това „да“ ли означава? — попита Бош за записа.
— Означава „да“. Мари Жесто е мъртва.
— Къде е?
По лицето на Уейтс се разля широка усмивка. Усмивката на човек, който е напълно лишен от чувство за вина или разкаяние.
— Тук е, детектив. Тук, с мен. Както и всички останали.
Усмивката му премина във весел смях и Бош с мъка се сдържа да не скочи и да го удари. Спря го ръката на Райдър, която стисна коляното му под масата.
— Момент, моля. — О’Шеа вдигна ръка. — Нека пак да излезем навън. Ти също, Мори.
12
О’Шеа се стрелна в коридора и дори успя да направи няколко нервни крачки напред-назад, докато другите се изнизваха навън. Нареди на двамата заместник-шерифи да влязат при Уейтс, изчака вратата да
