— Нали те гледам?
— Не, не ме гледаш.
Тя се усмихна и извърна лице.
— Мисля, че сега не е най-подходящото време за спорове.
Той също се усмихна и я притегли към себе си. Целунаха се. Очите им бяха широко отворени. В следващия миг избухнаха в смях.
Бош изпитваше дълбока наслада от тази интимност — тя му помагаше да прогони безпокойството от душата си. Усещаше, че Рейчъл знае това и прави всичко възможно да му осигури този благословен дар. Това беше причината, поради която миналото престана да има значение. Той затвори очи. Продължаваше да се усмихва.
Втора част
СЛЕДСТВЕНИЯТ ЕКСПЕРИМЕНТ
14
Бош имаше чувството, че организацията на малката им екскурзия ще продължи с години, но в сряда, в десет и половина сутринта, автомобилната процесия най-после се измъкна от подземния гараж на Наказателния съд.
Първата кола беше без отличителни знаци. Зад волана беше Оливас, а до него седеше заместник- шериф с карабина в ръце. В средата на задната седалка бе настанен Рейнард Уейтс, притиснат между Бош и Райдър. Беше с оранжев комбинезон, с белезници на ръцете и краката, свързани с колана на кръста му със стоманена верига.
Зад волана на втората кола без отличителни знаци седеше Рик О’Шеа, вътре бяха още адвокат Мори Суон и видеооператор от областната прокуратура. Процесията завършваха два микробуса — единият на Лабораторията за научни изследвания към Полицейското управление на Лос Анджелис, а другият — на Съдебна медицина. В тях имаше всичко необходимо за локализиране и изравяне на тялото на Мари Жесто.
Времето беше подходящо за оперативна работа на открито. Измито от дъждеца, който беше валял през нощта, небето беше яркосиньо, с бели облачета на далечния хоризонт. Мокрите улици блестяха и излъчваха свежест. Разбира се, и най-хубавото време не можеше да се нарече подходящо за изравянето на момиче, изгубило живота си едва на двадесет и две години, но тържеството на природата все пак би могло да се приеме като известна компенсация за мрачната работа, която им предстоеше.
Плътно залепени един за друг, автомобилите започнаха да си пробиват път към естакадата, която щеше да ги изведе на магистралата. Оживеният трафик в центъра се усложняваше от мокрите улици. Бош помоли Оливас да свали стъклото, защото от Уейтс се разнасяше доста неприятна миризма. Очевидно тази сутрин не му бяха позволили да вземе душ, нито пък бяха сменили комбинезона му.
— Защо просто не си запалите цигарата, детектив? — обади се арестантът.
Плътно притиснат в него, Бош беше принуден да извие врат, за да го погледне.
— Искам малко въздух, защото вониш, Уейтс. А цигарите ги отказах още преди пет години.
— Браво.
— Защо мислиш, че ме познаваш? Ние никога не сме се срещали. Какво те кара да мислиш, че ме познаваш, Уейтс?
— Познавам хората като вас, детектив. Повечето са зависими. От вас се излъчва миризмата на следствието, на цигари и дори на алкохол. Не сте трудни за разпознаване.
Бош отмести очи от усмихнатото му лице, помълча малко и попита:
— Кой си ти?
— Мен ли питате? — Уейтс го погледна.
— Да, теб. Искам да зная кой си.
— Бош! — предупредително се обади Оливас. — Имаме уговорка да не му задаваме въпроси в отсъствието на Мори Суон. Остави го на мира.
— Това не е разпит. Просто си приказваме.
— Не ми пука как ще го наречеш. Просто го остави на мира.
Очите им се срещнаха в огледалото. Изтече цяла секунда, преди Оливас отново да се съсредоточи върху шофирането.
Бош се наведе напред, извъртя тялото си и погледна Райдър от другата страна на затворника. Тя извъртя очи, за да го предупреди да не върши глупости.
— Мори Суон — промърмори той с въздишка. — Признавам, че е дяволски добър адвокат. Осигурил е на тоя тип най-добрата сделка в живота му.
— Бош! — обади се отново Оливас.
— Не говоря с него, а с партньорката си — поясни Бош, после замълча и извърна глава към прозореца. Уейтс се размърда — веригите му издрънчаха — и каза тихо:
— Не бяхте длъжен да приемете сделката, детектив Бош.
— Изборът не беше мой — отвърна Бош, без да го гледа. — Ако беше, сега нямаше да сме в тази кола.
Уейтс кимна.
— Око за око значи… Би трябвало да се сетя. Вие сте от хората, които…
— Затваряй си устата, Уейтс! — рязко заповяда Оливас, протегна ръка и включи радиото. От тонколоните изригна ритмична музика и той бързо завъртя копчето на звука и възкликна възмутено:
— Кой последен е карал тая бракма, мътните да го вземат?
Възцари се тишина. Вече навлизаха в Холивуд. Оливас даде мигач и се насочи към изхода за Гоуър Авеню, а Бош се обърна да провери дали другите коли ги следват. Процесията беше в ред, над нея летеше хеликоптер с голяма цифра 4 на корема. Той се обърна напред, отново срещна очите на Оливас в огледалцето и изръмжа:
— Кой е съобщил на медиите? Ти или шефът ти?
— Какъв шеф? Какви ги дрънкаш?
Очите на Оливас бързо се върнаха на пътя, но Бош успя да улови гузното им изражение.
— Ясна работа. — Той поклати глава. — Какво ти обеща Рикошета? Той печели изборите, а ти ставаш шеф на следствието, така ли?
— Нямам никакво намерение да напускам отдела! — отсече Оливас. — Предпочитам да работя там, където ме уважават и ценят качествата ми!
— Май всяка сутрин го повтаряш пред огледалото — отбеляза с крива усмивка Бош.
— Върви по дяволите!
— Господа, господа! — примирително се обади Уейтс. — Не можем ли да пътуваме като нормални хора?
— Ти да мълчиш! — сряза го Бош. — На теб може и да не ти пука, че цялата работа се превръща в реклама на кандидата О’Шеа, но на мен ми пука! Спри колата, Оливас! Искам да си поговоря с господин прокурора!
— Изключено! — Оливас поклати глава. — Превозваме арестант!
Отклониха се към изхода на Гоуър, направиха десен завой и заковаха на червения светофар на пресечката с Франклин. В същия миг стана зелено, моторът изрева и колата пресече кръстовището в посока Бийчуд Драйв.
Оттук до върха на хълма щяха да карат, без да намаляват скоростта. Бош извади телефона си и набра номера на О’Шеа.
— Ало?
— Обажда се Бош. Идеята да се съобщи на медиите никак не е добра.
След секунда О’Шеа каза:
— Няма страшно. Те са на достатъчно голяма дистанция. Освен това използват хеликоптер.
— А кой ще ни чака горе, на върха на Бийчуд?
