темата, явно решил, че е крайно време да сложат точка на празните приказки.
— Окей, давай да свършим работата и да се махаме.
След тези думи се обърнаха и тръгнаха по обратния път. Бош предпазливо надникна иззад дървото и успя да ги зърне миг преди да се скрият в храстите. Единият беше Осейни, а другият най-вероятно негов колега от ОУО. Бош им даде аванс от минута-две, след което изскочи иззад дъба и зае позиция зад стария евкалипт. Колегите му от ОУО се насочиха към почти отвесния кален склон — най-голямото препятствие по пътя към лобното място на Жесто. Движеха се спокойно и вдигаха толкова шум, че Бош се възползва от това и смени наблюдателния си пункт с едно дърво непосредствено срещу калната яма. Те спряха в основата на склона и се заловиха с някакви измервания. В земята беше забита стълба, почти на същото място като онази вчера. Явно работата им беше свързана с приключването на рапорта по инцидента. В момента правеха онези измервания, които преди двадесет и четири часа им се бяха сторили несъществени. Но днес, с оглед политическите фигури, свързани с оперативния експеримент, нещата изглеждаха различно.
Партньорът на Осейни остана долу, а самият той се качи по стълбата, измъкна рулетка и се залови за работа. Диктуваше измерените цифри на човека долу и той прилежно ги записваше в бележника си. Явно ставаше въпрос за физическа проверка на показанията, Дадени от участниците в инцидента. Но за какво би им послужила тя?
Телефонът в джоба му започна да вибрира. Той го измъкна и натисна бутона за отклоняване на разговора. Миг преди екранчето да угасне, върху него се изписаха цифрите 485 — кодът на центъра „Паркър“.
След секунди откъм ямата се разнесе накъсан звън. Осейни свали телефона от колана си, послуша известно време, после вдигна глава и се огледа. Бош побърза да скрие главата си зад дървото.
— Не, лейтенант, не се вижда никъде — долетя гласът на агента. — Колата му е на паркинга, но него го няма. Околността е абсолютно пуста.
Разговорът продължи още минута-две, после Осейни и колегата му продължиха работата си. Скоро измерванията приключиха.
Партньорът на Осейни се изкатери по стълбата и двамата заедно я издърпаха горе. И точно тогава Осейни забеляза въжето, провиснало от близкия дъб, пусна стълбата и тръгна натам. Издърпа го и започна да го навива. Очите му отново започнаха да опипват околността и Бош се спотаи.
След минута вече ги нямаше. Шумът от крачките им и потракването на стълбата бързо заглъхнаха нагоре по пътеката. Бош изчака известно време и започна да се катери, като се държеше за плъзгавите коренища.
Когато стигна до паркинга, Осейни и партньора му вече ги нямаше. Бош включи телефона си и изчака включването на мобилния предавател. Искаше да провери дали има съобщение от онзи, който го беше потърсил от центъра. Телефонът веднага завибрира и на екрана се изписа един от номерата на отдел „Неразкрити престъпления“.
— Ало?
— Къде си, Хари? — напрегнато попита Ейбъл Прат.
— Никъде. Защо питаш?
— Кажи ми
Нещо му нашепваше, че Прат прекрасно знае къде се намира.
— В Бийчуд Кениън — призна той с лека въздишка. — Какво има?
Прат замълча за миг, после избухна. Напрежението в гласа му отстъпи място на гнева.
— Случи се това, че ми се обади лейтенант Рандолф от ОУО. Според него един Форд-мустанг, регистриран на твое име, клечи на тамошния паркинг. Казах му, че това е много странно, тъй като Хари Бош е на разпореждане и би трябвало да си е у дома, на хиляди мили от всякакви разследвания, свързани с Бийчуд Кениън.
Бош напрегна ум да измисли някакво правдоподобно обяснение.
— Виж какво, нищо не разследвам, а търся нещо. Вчера съм си загубил персоналния медальон и дойдох да го търся.
— Какво?
— Чипът ми, Прат. Онзи от „Грабежи и убийства“. Сигурно ми е паднал от джоба, докато съм пълзял из калта. Открих липсата му едва снощи, след като се прибрах у дома.
Бръкна в джоба си и напипа баджа, който току-що бе обявил за изгубен — тежък къс метал във формата на чип за хазартни игри. От едната му страна беше изрисувана златна детективска значка, а на другата личеше карикатурният силует на детектив — с костюм, широкопола шапка, пищов в ръка и решително вирната брадичка — всичко това на фона на американското знаме. Наричаха го „персонален медальон“ или „чип“, бе заимствай от едновремешните специални части. Всеки командос бе получавал такъв със задължението да го носи навсякъде — един вид специален пропуск, показван най-често на колеги по съдба. Онзи, който не го носел, обикновено плащал цялата сметка в кръчмата. От доста години тази традиция беше жива и в дирекция „Грабежи и убийства“. Бош получи своя медальон в деня, в който се върна на работа.
— Майната му на медальона, Хари! — гневно повиши глас Прат. — Ще си купиш нов само за десетачка!
— Ясно.
— Освен това криминалистите непременно щяха да ти намерят шибания медальон, ако наистина си го изгубил там! — добави началникът все така гневно. — Огледаха целия терен с металотърсач, нали търсеха гилзи!
— Уф, бях забравил — промърмори Бош.
— Поднасяш ли ме, Хари?
— Не, шефе. Наистина бях забравил. Дойдох да го потърся, защото нямаше какво да правя. Видях хората на Рандолф, ама реших да не им се обаждам. Не се сетих, че ще направят проверка на колата ми.
— Да, ама са я направили. И в резултат ми се обади оня Рандолф. Много добре знаеш, че не обичам такива издънки, Хари!
— Прибирам се у дома.
— Окей. И стой там.
Прат изключи телефона си, без да чака отговор. Бош затвори своя, подхвърли тежкия медальон във въздуха и подложи длан. Той падна със значката нагоре.
Бош поклати глава, пусна го в джоба си и тръгна към колата.
24
Заповедта да се прибере у дома беше толкова настойчива, че Бош инстинктивно отказа да й се подчини и след като напусна Бийчуд Кениън, подкара към „Сейнт Джоузеф“. Киз Райдър вече бе преместена в нормална болнична стая. В нея имаше още едно легло, празно — според неписаното правило на болничните заведения за осигуряване максимални удобства на ранените полицаи.
Тя все още изпитваше затруднения с говора, а и сутрешната депресия продължаваше да се усеща. Бош не остана дълго. На практика си тръгна само няколко минути, след като й предаде поздравите на Джери Едгар. Подкара към дома си, за да разтовари кашоните с документи, изнесени от отдел „Неразкрити престъпления“.
Сложи ги на пода в дневната, извади няколко папки и ги разпръсна върху масата за хранене. Внушителната купчина недвусмислено сочеше, че работата по нея е много и ще продължи с дни. Той пристъпи към уредбата и натисна няколко клавиша. Беше заредена с диска на онзи невероятен концерт на Колтрейн и Монк в Карнеги Хол. Дискът беше препрограмирай и първото парче, което прозвуча през тонколоните, се оказа „Доказателство“ — твърде многозначително заглавие за момента.
Като начало трябваше да направи пълна инвентаризация на това, с което разполагаше. Без нея нямаше Как да се ориентира откъде да започне. Един от най-важните документи безспорно беше копието от
