беше великолепна.
Човекът разчисти масата и каза, че ще донесе листа с десертите.
— Рибата била великолепна, тъй ли? — Уолинг го изгледа с насмешка. — Ах ти, мошеник такъв!
— Извинявай.
Келнерът дойде с дебели папки под мишница, но те си поръчаха само кафе. Рейчъл потъна в мълчание, Бош търпеливо чакаше.
— И какво сега? — попита тя най-после.
— Не знам — въздъхна той.
— Кога за последен път изиска досието от архива?
— Преди пет месеца. Записът, който ти показах снощи, беше последната ми работа по случая.
— Какво ново свърши — като изключим повторните разпити на Гарланд?
— Какво ли не. Разговарях с всички участници в събитията, чуках на всички врати, А Гарланд го привиках съвсем накрая.
— Мислиш, че той е влязъл в контакт с Оливас, така ли?
— Няма кой друг. Оливас и особено О’Шеа не биха сключили сделка с обикновен човек. Биха обърнали внимание единствено на хора с власт и пари. А семейство Гарланд притежава и двете.
Келнерът дойде с кафето и сметката. Бош извади кредитната си карта и я сложи на подноса.
— Дай да платим по равно — каза Рейчъл. — Да не говорим, че ти не хапна нищо.
— Няма значение. Това, което чух от теб, струва повече от един обяд.
— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета.
— Не, пазя го специално за агентките на ФБР.
Тя поклати глава, в очите й отново се появи съмнението.
— Какво? — попита Бош.
— Не знам. Струва ми се, че…
— Какво?
— Защо не погледнем нещата от гледната точка на Уейтс?
— И какво?
— Защо се е включил в тази игра? Защо е приел да поеме вината за убийство, което не е извършил?
— Отговорът е лесен, Рейчъл. — Бош размаха ръце. — Той няма какво да губи, защото вече са му лепнали прозвището Торбалана от Ехо Парк. Ако го изправят пред съда, няма никакъв шанс да отърве спринцовката. Вчера, по време на „излета“, Оливас не пропусна да му го припомни. Следователно признанията са единствената му надежда. Как би постъпил в случай, че следователят или прокурорът поискат да признае за едно убийство повече? Ще им откаже ли? В никакъв случай. У тях е и ножът, и хлябът.
Тя кимна.
— Но има и още нещо — добави Бош. — Той е знаел за това пътуване в планината и със сигурност е хранил някакви надежди за бягство. Които значително са нараснали при новината, че това наистина ще стане.
Тя отново кимна, но той не разбра дали е успял да я убеди. Над масата се възцари мълчание. Келнерът се появи, взе кредитната карта и отново се оттегли. Обядът беше приключил.
— И какво мислиш да правиш? — попита Рейчъл.
— Отивам в Бийчуд Кениън, както вече казах. А след това ще потърся човека, който има обяснение за всичко.
— О’Шеа? Той няма да разговаря с теб.
— Знам. Затова няма да искам среща с него. Поне на първо време.
— Ще търсиш Уейтс? — Тя го изгледа с недоверие.
— Точно така.
— Това вече е прекалено, Хари. Нима си въобразяваш, че ще посмее да остане тук? Убил е две ченгета, което означава, че продължителността на живота му в района на Ел Ей е равна на нула. Всеки мъж със значка и пищов в този щат е получил заповед да го ликвидира в момента, в който го зърне.
Бош бавно кимна, помълча малко и каза:
— Но въпреки това е тук. Всичко, което каза, е вярно, но забравяш една малка подробност. Сега козовете са у него. Получи ги в момента на бягството си. Ако е толкова умен, колкото изглежда, непременно ще ги изиграе. Ще остане тук и ще използва О’Шеа по максимално изгоден за себе си начин.
— Имаш предвид изнудване?
— Няма значение как ще го наречем. Уейтс знае истината, знае какво се е случило. Ако успее да влезе в контакт с О’Шеа и съумее да го убеди, че представлява опасност за предизборната му кампания и изобщо за кариерата му, прокурорът ще е този, който ще му играе по гайдата.
— В думите ти има логика. Но какво ще стане, ако голямата конспирация все пак бъде осъществена? В смисъл: Уейтс поема убийството на Жесто, прибавя го към останалите и заминава за Пеликан Бей или Сан Куентин с доживотна присъда. Но авторите на конспирацията все пак ще са наясно, че в една килия някъде там е затворен човекът с козовете, човекът, който знае истината. И този човек продължава да е заплаха за О’Шеа и цялата му политическа машина. Защо бъдещият областен прокурор на Лос Анжелис би допуснал съществуването на подобна заплаха?
Келнерът се върна с кредитната карта и сметката. Бош добави бакшиш и я подписа. Това май беше най-скъпият обяд, който беше плащал, без да хапне дори залък.
— Добър въпрос, Рейчъл — промърмори той, когато келнерът се отдалечи. — Не зная какъв точно е отговорът, но е логично да се предположи, че О’Шеа, Оливас или някой друг имат готов план за ендшпила на тази история. Може би именно този план е причината за бягството на Уейтс.
— Май никой не може да те разубеди, а?
— Засега.
— В такъв случай ти пожелавам късмет. При всички случаи ще имаш нужда от късмет.
— Благодаря, Рейчъл.
Станаха.
— Колата ти на паркинга ли е? — попита тя.
— Не, оставих я в гаража на библиотеката.
Това означаваше, че ще напуснат заведението през различни врати.
— Ще те видя ли довечера? — попита той.
— Да, стига да не изскочи нещо в службата. От щабквартирата във Вашингтон ни предупредиха да очакваме извънредна задача. Ще ти звънна.
Той кимна и я изпрати до вратата, прегърна я и тръгна към другата врата.
23
Бош подкара по Хил Стрийт и зави на-ляво по Сизар Чавес, която скоро се вля в булевард Сънсет. Този маршрут не можеше да го изведе никъде другаде освен в Ехо Парк. Разбира се, той не очакваше да види Рейнард Уейтс на пешеходната пътека или пред вратата на някой имиграционен център или клиника, но инстинктът му нашепваше, че Ехо Парк продължава да е в играта. Затова навлизаше все по-навътре в квартала, опитваше се да попие атмосферата му. Беше сигурен в едно: че Уейтс е бил арестуван на път за съвсем конкретно място, което се намира някъде тук, в района на Ехо Парк. И беше твърдо решен да открие това място.
Спря на забранено близо до Куинтеро Стрийт, слезе от колата и тръгна към павилиончето за продажба на рибни продукти с помпозното наименование „Пескадо Мохадо Грил“. Поръча „скариди по дяволски“ и докато чакаше, показа снимката на Уейтс на продавача и няколкото жени на опашката. Получи очакваното поклащане на глави, придружено от кратки коментари на испански, взе си чинията със силно препържени морски дарове и светкавично я опразни.
След като се нахрани, потегли към дома си, с намерението да смени официалния костюм с джинси и тениска. Няколко минути по-късно подкара по стръмния път към Бийчуд Кениън. Паркингът под Сънсет Ранч
