вписванията във Формуляр 51, разпитите на очевидците и действията на разследващия екип.
После изведнъж се сети за нещо, което липсваше в хронологическия опис на събитията. Бързо прелисти страниците и потърси вписването на датата 29 септември 1993 година. Онова същото, с което Джери Едгар беше отбелязал телефонното обаждане на Робърт Саксън.
Но то липсваше.
Бош се наведе над масата и почна да изследва документа. Не, това беше абсурд. В официалния дневник беше регистрирано обаждане от Робърт Саксън, псевдоним на Рейнард Уейтс. Денят беше 29 септември 1993 г., часът на обаждането — 18:40. Оливас го беше открил при прегледа на досието, а на следващия ден Бош го бе видял със собствените си очи. И не само го бе видял, но и го беше проучил с цялото си внимание, защото то представляваше онзи пропуск на следствието, който беше позволил на Уейтс да убива още тринадесет години.
Но в неговото фотокопие вписването липсваше.
„Какво става, по дяволите?!“
В първия момент не успя да свърже нещата. Фотокопието пред очите му беше направено преди четири години, веднага след решението му да напусне. То беше част от няколко неизяснени случая, които продължаваха да го глождят. Имаше намерение да ги довърши частно, да им отдели толкова време, колкото е нужно за окончателното им решаване, а след това спокойно да седне на брега на Мексиканския залив с въдица в едната ръка и кутийка „Корона“ в другата.
Но не се получи. Оказа се, че детективът може да си върши работата само със значка в джоба. Когато разбра това, той реши да се върне на работа. И веднага след като го назначиха в отдел „Неразкрити престъпления“ като партньор на Райдър, изтегли досието на Мари Жесто от централния полицейски архив. Част от него беше оригиналният дневник на престъплението — документът, в който се правеха всички вписвания по следствието независимо кой и кога е работил по него. В момента пред него лежеше копие, в което липсваха каквито и да било вписвания през последните четири години. Причината за това беше проста: през цялото това време то лежеше на горната лавица в гардероба му. Но как тогава бе възможно в единия документ да има вписване с дата 29 септември 1993 г., а в другия такова да липсва?
На този въпрос имаше само един логичен отговор.
Официалният Формуляр 51 беше подправен. Вписването с обаждането на Робърт Саксън бе направено, след като той беше преснимал досието. Това означаваше един доста голям период — цели четири години, — но здравият разум му подсказваше, че тук става въпрос по-скоро за дни, отколкото за години.
Фреди Оливас му беше поискал дневника само преди няколко дни. Малко по-късно пак той беше открил бележката за обаждането на Робърт Саксън.
Отново прелисти дневника. Почти всички страници бяха плътно запълнени с отметки на следователите по делото. Единствено страницата с дата 29 септември имаше празно място отдолу. Това очевидно бе забелязано от Оливас и той бе извадил листа от папката, напечатал беше отметката и го бе върнал на мястото му. А след това беше „открил“ пропуска на разследващия екип. Така бе създадена връзката между Уейтс и Жесто. През далечната 1993 година Бош и Едгар попълваха дневника на една стара пишеща машина, използвана от целия отдел в Холивуд. В днешно време всичко се пишеше на компютър, но почти всички отдели пазеха по някоя и друга пишеща машина — за по-възрастните колеги като Бош, за които беше твърде късно да овладяват тайните на компютъра.
Обзе го облекчение, примесено с гняв. С Едгар все пак не бяха допуснали онази смущаваща грешка. Трябваше час по-скоро да му се обади и да му съобщи добрата новина. Но гневът от коварството на Оливас го обземаше все по-силно и по-силно. Той стана и излезе от читалнята в просторно овално фоайе — стените бяха покрити с мозаечни пана, пресъздаващи по-важните моменти от историята на града.
Много му се искаше да изкрещи, за да прогони демоните. Спря го появата на мъж в униформа — той забързано тръгна към него, после хлътна в близката врата. Може би го бяха повикали да предотврати кражба на ценен документ или книга, но това нямаше нищо общо с присъствието на Бош. Той поклати глава и бавно се върна в читалнята.
Седна пред разтворените папки и направи опит да пресъздаде хода на събитията. Оливас беше подправил официалния дневник на разследването — бе добавил в него два реда на машина, които внушаваха, че Бош и колегата му са допуснали голяма грешка, при това още в най-ранната фаза на следствието. Според тази добавка лице на име Робърт Саксън съобщаваше, че е видяло Мари Жесто в супермаркета „Мейфеър“ следобеда преди изчезването й.
Толкоз. Съдържанието на тази отметка не можеше да е от значение за Оливас. Важен беше човекът. По неизвестни причини Оливас бе искал на всяка цена да вкара името Рейнард Уейтс в документите на разследването. Защо? За да внуши на детектив Бош чувство за вина, което да му позволи да получи някакво предимство в текущото разследване?
Не. Бош поклати глава. Оливас вече беше получил това предимство и имаше пълен контрол върху операцията. Той беше водещ следовател по делото Уейтс и този факт не можеше да се промени от факта, че Бош продължава да рови случая Жесто. Да, между двете следствия имаше връзка, но водещата фигура в тях не беше Бош.
Значи причината беше друга.
Разгледа нещата от всички страни и стигна до неубедителното заключение, че Оливас е искал на всяка цена да свърже Уейтс и Жесто. Като бе вписал в дневника псевдонима на убиеца, той се бе върнал тринадесет години назад с единствената цел да направи връзката между Рейнард Уейтс и Мари Жесто.
Но Уейтс беше готов да признае, че е убил Жесто. Нищо в съдебната практика не е по-силно от едно доброволно признание. Уейтс дори бе проявил желание да заведе полицията до мястото, на което е заровено тялото. В сравнение с тези фактори отметката в дневника изглеждаше твърде дребна и незначителна. Защо тогава Оливас си беше направил труда да фалшифицира един официален документ?
Поемането на подобен риск объркваше Бош. Причината за подправянето на документ по следствие за убийство изглеждаше твърде незначителна. Оливас положително си бе давал сметка, че измамата му може да бъде разкрита, а опитен адвокат като Мори Суон нямаше да пропусне да се възползва от нея в съдебната зала. Но въпреки това Оливас бе рискувал. Въпреки ясното съзнание, че може и да не го прави, защото признанието на Уейтс ще е напълно достатъчно основание да бъде свързан със случая.
Но Оливас беше мъртъв и нямаше как да отговаря на въпроси. Никой вече не можеше да каже защо го е направил.
С изключение на Рейнард Уейтс може би.
„К’во стана с шибаната ни сделка, а?“
А може би и Рик О’Шеа.
Бош отново напрегна съзнанието си и нещата изведнъж си дойдоха на мястото. Стана му ясно защо Оливас е поел огромния риск да насочи вниманието към Рейнард Уейтс, като е вписал мнимото му обаждане в следствения журнал. Ясно като бял ден, без следа от съмнение.
Бош скочи на крака и започна да събира документите. Притисна ги към гърдите си и се втурна към изхода. Стъпките му проехтяха с оглушителна сила, сякаш подире му тичаше цяла тълпа преследвачи. Той дори се обърна, но ротондата беше пуста.
22
Покрай размислите в библиотеката закъсня за обяда. Когато влезе в ресторанта, Рейчъл вече седеше на масата, вдигнала разтвореното меню пред очите си.
— Извинявай — промърмори Бош.
— Няма нищо — отвърна тя: успя да скрие раздразнението си. — Но аз вече си поръчах, защото не бях сигурна, че изобщо ще се появиш.
Бош взе менюто от ръцете й и директно го прехвърли на келнера, който чакаше на крачка от масата.
— Донесете същото и на мен. За пиене ще се огранича само с вода.
Келнерът тръгна, а Рейчъл иронично отбеляза:
