Ехо парк

— По-добре го повикай, защото това, което си поръчах, едва ли ще ти хареса.

— Защо? Аз обичам морска храна.

— Защото си поръчах сашими, а снощи ти спомена, че не си суровоядец.

Това го накара да се позамисли, но после той реши, че все пак трябва да понесе някакво наказание за закъснението си.

— В стомаха всичко се смесва. — Бош махна небрежно с ръка. — Но възниква въпросът защо това място се нарича „Уотър Грил“, след като нямат скара?

— Добър въпрос.

— Добре де, няма значение. Трябва да поговорим. Имам нужда от помощта ти, Рейчъл.

— За какво? Какво е станало?

— Мисля, че Рейнард Уейтс не е убил Мари Жесто.

— Как така? Нали той ви заведе при тялото? Да не искаш да кажеш, че това не е Мари Жесто?

— Не. Аутопсията потвърди, че е именно тя. В онзи гроб със сигурност е лежала Мари Жесто.

— Но Уейтс ви го показа, нали?

— Точно така.

— И призна, че убиецът е той?

— Да.

— Аутопсията потвърждава ли причината за смъртта — такава, каквато е описана в показанията на Уейтс?

— От това, което чух — да.

— В такъв случай не разбирам за какво говориш, Хари. Как е възможно при тези обстоятелства да подозираш, че убиецът не е той?

— Възможно е, защото ние нямаме представа какво всъщност става. Поне аз нямам. Оливас и О’Шеа играят някаква игра с Уейтс. Не знам каква точно, но убийствата в Бийчуд Кениън без съмнение се дължат на нея.

Тя вдигна ръце.

— Дай отначало, ако обичаш. Само факти, без теории и умозаключения. Искам да чуя всичко, което знаеш.

И той й разказа за фалшивата отметка на Оливас в работния дневник, а след това описа всичко, което се беше случило, след като Уейтс се бе качил по стълбата в гората. Не пропусна да спомене и вика му по време на стрелбата и онова, което беше изрязано от записа.

Отне му петнайсетина минути. Междувременно им донесоха поръчката. Направи му впечатление, че храната беше сервирана сравнително бързо, но пък в това нямаше нищо чудно — нали не я готвеха. Престори се на прекалено ангажиран с разказа, за да не докосва суровата риба в чинията.

Ангажирана пък изцяло в това, което чуваше, Рейчъл не обърна внимание на малката му хитрост. Умът й работеше напрегнато.

— Вписването на Уейтс в журнала ми се струва безсмислено. — Тя поклати глава. — То без съмнение го свързва с разследването, но той вече го е направил сам — чрез признанието си, плюс желанието да ви заведе в гората. Защо е била нужна тази фалшива отметка?

— По две причини. — Бош се приведе над масата. — Първо, Оливас е искал да е сигурен, че самопризнанието ще мине. Не е бил сигурен дали аз няма да открия пропуски в него и е искал да се подсигури. Записът в дневника автоматично ме поставя в положението да повярвам и на самопризнанието.

— Добре. А втората причина?

— Тук нещата стават доста объркани. — Бош въздъхна. — Безспорно вписването ме кара да повярвам в самопризнанието, но едновременно с това заплашва да ме извади от играта.

В очите на Рейчъл се появи недоумение.

— Я дай по-подробно.

— Това е моментът, в който се отклоняваме от твърдо установените факти и навлизаме в предположенията. Или теориите, догадките — наречи ги както искаш. Оливас вкарва обаждането в хронологията на разследването и ми го хвърля в лицето. Знае, че ако му повярвам, ще повярвам и на нещо друго: че в далечната деветдесет и трета с партньора ми сме допуснали огромна грешка, в резултат на която още много невинни хора губят живота си. Тоест на моята съвест ще тежат всичките жени, които Уейтс е ликвидирал оттогава.

— Ясно. Добре.

— Освен това моето отношение към Уейтс ще бъде поставено на чисто емоционална основа, на омразата. Защото цели тринадесет години аз търся убиеца на Мари Жесто, след което го намирам, но само за да установя, че на съвестта ми лежи един сериен убиец! Това е маневра, която трябва да ме обърка, да отвлече вниманието ми.

— От какво?

— От факта, че Уейтс не е убил Мари Жесто. Въпреки доброволното си самопризнание. То е резултат на някаква сделка с Оливас, а вероятно и с О’Шеа, те по неизвестни причини са го убедили да го направи, защото така и така е затънал до гуша по останалите обвинения. А аз бях толкова заслепен от омраза, че отказвах да видя истината. Пренебрегвах детайлите, Рейчъл. Обзет от огромното желание да скоча през масата и да го стисна за гърлото, изобщо не им обърнах внимание!

— Забравяш нещо — каза тя.

— Какво?

Сега тя се приведе над масата.

— Забравяш, че той ви е завел при трупа! — Каза го тихо, но настоятелно, очевидно отчиташе общественото място, на което разговаряха. — Как би могъл да го направи, ако не е извършил престъплението?

Бош кимна. Въпросът беше основателен, но той вече го беше обмислил от всички страни.

— Има такава възможност — ако Оливас го е инструктирал предварително. Спомни си приказката за Хензел и Гретел — ръсиш трохички и така нататък и маркираш трасето по точно определен начин. Следобед мисля да отскоча до Бийчуд. Бас държа, че ще открия маркерите…

Замълча, пресегна се през масата и размени недокосната си чиния с нейната, която вече беше почти празна. Рейчъл не възрази.

— Искаш да кажеш, че цялата експедиция е била постановка, имаща за цел да разсее съмненията ти — каза тя. — Уейтс е бил запознат с обстоятелствата около убийството на Мари Жесто, стоварва ги отгоре ти, а после, като истински Робин Худ, превежда малката ви група през гората и спира точно на мястото, на което е заровена жертвата.

— Точно това искам да кажа. Знам, че звучи малко невероятно, но когато човек анализира подробностите…

— Не малко, а много.

— Какво?

— Звучи много невероятно. Първо, откъде Оливас е запознат с подробностите, които съобщава на Уейтс? Откъде знае къде е заровено тялото на Жесто, за да може да маркира пътя дотам? Нима твърдиш, че Оливас е убил момичето?

Бош нетърпеливо въздъхна. Макар и логични, въпросите й започваха да го дразнят.

— Не твърдя нищо подобно. Твърдя, че е имал пряк контакт с убиеца. О’Шеа също. По някакъв начин истинският убиец е влязъл в контакт с тях и им е предложил сделка.

— Хари! Това вече е…

Рейчъл млъкна и поклати глава. Пръчиците премятаха парченцата риба в чинията, но рядко ги поднасяха към устата й. Келнерът се възползва от паузата, пристъпи към масата и разтревожено попита:

— Не ви ли харесва нашето сашими?

— Не, просто…

Едва сега осъзнала, че чинията пред нея е почти пълна, Рейчъл объркано замълча.

— Май… май не съм гладна…

— Не знае какво изпуска. — Бош широко се усмихна и намигна съзаклятнически на келнера. — Рибата