— Разбира се. — Бош отмести очи.
Излезе от канцеларията на ОУО и тръгна към асансьорите. Но вместо надолу, пръстът му натисна бутона за по-горните етажи.
21
Крясъкът на Уейтс променяше нещата. За Бош това беше сигнал, че в Бийчуд Кениън се е разиграло нещо, за което той самият няма и най-малка представа. Затова първото му решение беше да не предприема нищо, преди да обмисли нещата на спокойствие. Но след като беше в центъра „Паркър“, можеше да се възползва от това.
Влезе в стая 503 на отдел „Неразкрити престъпления“ и бързо тръгна към малката ниша, почти запълнена от бюрото му. Марсия и Джаксън ги нямаше. За да стигне до бюрото си, трябваше да мине покрай отворената врата на кабинета на Ейбъл Прат. Бош надникна и видя шефа си, паркиран зад масивното писалище. Пред него имаше кутия стафиди — толкова миниатюрна, сякаш беше предназначена за деца.
— Хари! Какво правиш тук?
— От ОУО ме повикаха да изгледам видеозаписа на операцията в Бийчуд, направен от човека на О’Шеа.
— Заснел ли е престрелката?
— Не. Твърди, че камерата била изключена.
— А Рандолф не вярва, така ли? — Прат вдигна вежди.
— Трудно ми е да кажа. Операторът е предал диска едва тази сутрин. По всичко личи, че записът е монтиран. Рандолф възнамерява да го изпрати в техническата лаборатория за задълбочена проверка. Но както и да е. Помислих си, че след като тъй и тъй съм тук, няма да е зле да събера някои материали и да ги върна в архивата. Киз също е изтеглила доста дела, върху които едва ли ще работи скоро.
— Това ми звучи разумно.
Бош се приготви да тръгне, но шефът не беше свършил.
— Току-що се чух с Тим и Рик, в момента вероятно си тръгват — подхвърли той с пълна уста. — Аутопсията е направена днес сутринта и потвърждава, че тялото е на Мари Жесто. Същото е заключението и на специалистите по зъбни отпечатъци.
Край. Бош въздъхна. Всичко бе окончателно изяснено и издирването на Мари Жесто беше приключило.
— Ами… добре — промърмори той.
— Казаха ми, че си проявил желание да го съобщиш на близките — добави Прат.
— Така е. Мисля да го направя довечера, когато Дан Жесто се прибере от работа. В такива моменти е добре родителите да са заедно.
— Радвам се, че поемаш това задължение. Междувременно ще звънна в Съдебна медицина да задържат заключението си до утре сутринта.
— Благодаря. Тим и Рик споменаха ли причината за смъртта?
— По всичко личи, че е била удушена. Счупена е подезичната кост.
Пръстите му докоснаха гърлото, сякаш да покажат на Бош къде се намира деликатната костица. Бош не каза нищо — беше разследвал поне стотина случая на удушаване.
— Съжалявам, Хари. Знам, че беше взел присърце това разследване. Личеше си от начина, по който постоянно изтегляше материалите от архива.
Бош кимна. Повече на собствените си мисли, отколкото на думите на Прат. Обърна се и тръгна към бюрото си. Идентифицирането на тялото го накара да си спомни за предчувствието, че Мари Жесто няма да бъде открита жива, което го беше обзело още преди тринадесет години. Животът понякога поднася такива неща. Започна да подрежда всички папки и документи, които имаха връзка със следствието срещу Уейтс. Оперативният дневник по убийството на Жесто липсваше — беше предаден на Марсия и Джаксън. Това не го притесни — разполагаше с фотокопие в колата си.
Прехвърли се на бюрото на партньорката си, която беше изискала делото на Даниъл Фицпатрик — собственика на заложната къща, за когото Уейтс твърдеше, че го е подпалил по време на гражданските бунтове през 92-ра. На пода до бюрото имаше две пластмасови кутии за документи. В едната се оказаха счетоводните книги на Фицпатрик, спасени от пожарникарите. Райдър му беше споменала за тях. Бош побърза да затвори капака, защото в носа го удари неприятната миризма на хартия, престояла дълго време във влага. Реши да прибере и тях, но това означаваше два курса покрай кабинета на Прат, който със сигурност щеше да прояви любопитство към намеренията му.
Късметът му проработи миг преди да зареже кутиите. Прат излезе от кабинета и изсумтя:
— Кой идиот е решил, че стафидите изобщо стават за лека закуска? Слизам за един хубав сандвич. Искаш ли нещо, Хари?
— Не, благодаря. Ще отнеса тези документи в архива и ще си ходя.
Прат държеше една от рекламните брошури за Западна Индия.
— Докъде стигна с проучванията? — подхвърли Бош.
— О, нищо особено. Просто се запознавам с някои неща. Чувал ли си за град Невис?
— Тц.
Всъщност не беше чувал почти за никое от местата, които проучваше Прат.
— Пише, че цената на фабрика за преработка на захарна тръстика заедно с осем акра терен е максимум четиристотин. По дяволите! Тук тези пари ми отиват само за къщата!
Това със сигурност беше вярно. Бош никога не му беше ходил на гости, но знаеше, че притежава в Сън Вали имение, достатъчно голямо да яздиш в него. Прат живееше там повече от двадесет години и на практика седеше върху истинска златна мина. Но имаше и един проблем: преди няколко седмици Райдър го беше чула да говори по телефона за настойничество над деца и обща семейна собственост, което означаваше, че се е свързал с адвокат по бракоразводни дела.
— Искаш да произвеждаш захар, така ли? — подхвърли той.
— Не, за Бога. Такова е било някогашното предназначение на имота. Ако човек го купи днес, може да го превърне в хотел или нещо като странноприемница…
Бош разсеяно кимна. Прат говореше за непознат свят, който изобщо не го интересуваше.
— Както и да е — въздъхна шефът му, ясно усетил липсата на слушател. — Довиждане засега. Между другото, поздравявам те за облеклото. Повечето колеги в твоето положение се появяват пред ОУО по джинси и тениски — сякаш са заподозрени, а не сериозни полицаи.
— Хм.
Прат излезе. Бош му даде тридесет секунди аванс и също тръгна към асансьорите, като награби едната пластмасова кутия и натрупа върху нея папките от бюрото си. Успя да ги прехвърли в колата си и да се върне още преди шефът му излезе от барчето. Повтори операцията и с другата кутия. Никой не го попита какво прави и защо изнася документи от сградата.
Изкара колата от платения паркинг и си погледна часовника. Разполагаше с почти цял час до обяда с Рейчъл — недостатъчно време да се прибере да разтовари документите и да се върне в центъра, а и беше неоправдано от гледна точка на разходите. Мина му през ума да отложи обяда и веднага да се залови за работа, но се отказа. Рейчъл беше добра слушателка, а може би щеше да й хрумне и задоволителен отговор на въпроса относно смисъла на думите, които Уейтс беше изкрещял по време на престрелката.
Можеше да отиде в ресторанта по-рано и да прегледа част от документацията, докато чака. Отхвърли тази идея в мига, в който си представи, че някой келнер или клиент може да хвърли случаен поглед на снимките от местопрестъплението.
Реши да се отбие в градската библиотека — тя беше съвсем близо до ресторанта. Там щеше да прегледа част от документите, а след това щеше да отиде в ресторанта навреме за срещата с Рейчъл.
Паркира в подземния гараж, взе дневниците по случаите Жесто и Фицпатрик и влезе в асансьора. В читалнята имаше достатъчно свободни места. Той започна с Жесто — вече беше започнал да преглежда случая в болничната стая на Райдър.
Прегледът на документите не му донесе нищо особено. Всичко изглеждаше нормално, включително
