— Съжалявам.
— Няма защо. Искам да чуя единствено това, което се е случило в действителност.
— И другите свидетели ли мислят като мен? Казаха ли нещо за спора относно белезниците?
— Кафарели го потвърди, но Корвин и О’Шеа отричат да се е случило нещо подобно. Казано иначе, двама души от полицията твърдят, че е имало спор, а двама от прокуратурата го отричат. Без документални доказателства и за двете позиции. Класически цайтнот.
— А Мори Суон?
— Би могъл да е арбитър в спора, но отказва да отговаря на въпросите ни. Твърди, че било в интерес на клиента му.
Нормално поведение на адвокат. Бош сви рамене.
— Искате ли да коментирам и други кадри?
— Може би. Пусни го, Реджи.
Видеото отново се включи. Дискът беше запечатал слизането по стълбата и действията на Кафарели на полянката. Тук прекъсвания нямаше. Корвин просто беше оставил камерата да работи, вероятно с намерението за по-късен монтаж, удобен за съдебната зала. Или за целите на предизборната кампания.
Така стигнаха до завръщането на групата. Райдър и Оливас се качиха по стълбата, а Бош свали белезниците на Уейтс. Записът спря в момента, в който затворникът стигна последното стъпало и Оливас се наведе към него.
— Това ли беше? — попита Бош.
— Да, това е всичко — кимна Рандолф.
— Едва ли. — Детективът поклати глава. — Помня, че казах на Корвин да остави камерата и да отиде да помогне на Киз. До този момент тя беше на рамото му и работеше.
— Попитахме го за това. Той отговори, че е спрял камерата за икономия. Искал да остане място и за изваждането на тялото.
— Вие как приехте тези обяснения?
— Кажете вашето мнение.
— Пълни глупости. Той записа всичко.
— Няма как да го докажем.
— Въпросът е защо спира записа именно на това място. — Бош въздъхна. — Какво е имало на него?
— Вие сте били там, вие ще кажете.
— Казах ви всичко, което си спомням.
— Не е зле да се понапънете, защото тази лента не ви представя в особено добра светлина.
— Какво искате да кажете?
— Липсва запис на спора за белезниците. Виждаме само как Оливас ги сваля на слизане, а вие правите същото преди изкачването.
„Наистина е така — бавно осъзна Бош. — Всеки ще си направи заключението, че съм свалил белезниците Уейтс, без да го обсъдя с останалите“.
— О’Шеа се опитва да ме натопи.
— Не знам кой кого се опитва да натопи. Нека ви попитам нещо друго: видяхте ли какво прави О’Шеа в момента на гафа — когато затворникът се докопва до оръжието и започва да стреля?
— Не. — Бош поклати глава. — Озовах се на земята, затиснат от Оливас. Не мислех за О’Шеа, а за Уейтс. Изобщо нямам представа какво е правил. Мога само да ви кажа, че беше извън полезрението ми — някъде отзад.
— Може би точно това е изрязал Корвин — позорното бягство на шефа си, проявил се като жалък страхливец.
Думата
Изправил се горе, над ямата, Уейтс я беше произнесъл високо и насмешливо. А отзад се бе разнесъл тропот. О’Шеа наистина беше побягнал.
Замисли се. Прокурорът не беше въоръжен, нямаше как да се защити от човека, когото се готвеше да затвори до края на живота му. Това правеше бягството му напълно логично и разбираемо. Не беше проява на страх, а нормален инстинкт за самосъхранение. Но не и за един кандидат областен прокурор. Такъв човек не може да бяга, защото би изглеждал зле в очите на избирателите. Особено когато знае, че записът ще се появи във вечерните новини.
— Всъщност Уейтс изкрещя „страхливец“ на някой, който бягаше зад мен — бавно каза той. — Трябва да е бил О’Шеа…
— Край на мистерията — обяви Рандолф.
— Може ли да върнете записа? — попита Бош и се извърна към монитора. — Искам да видя още веднъж кадрите преди прекъсването…
Осейни натисна няколко клавиша. Тримата мълчаливо изгледаха повторното сваляне на белезниците от ръцете на Уейтс.
— Стоп!
Лентата замръзна. Кадърът показваше Уейтс на стълбата и Оливас, наведен да го поеме. Якето му беше полуразтворено от положението на тялото, под него ясно се виждаше разкопчаният кобур от лявата му страна и стърчащата от него дръжка на пистолета.
Бош стана, направи крачка напред и почука с химикалката си по екрана.
— Това виждате ли го? По всичко личи, че кобурът му е бил предварително разкопчан.
Рандолф и Осейни се втренчиха в монитора. Явно този незначителен детайл им беше убягнал.
— Уставът го разрешава — подхвърли Осейни. — Особено при охраната на опасен престъпник.
Другите замълчаха. Независимо от устава това си оставаше загадка без отговор, тъй като Оливас беше мъртъв.
— Спри го, Ред — въздъхна Рандолф.
— Нека го видя още веднъж — каза Бош. — Само тази част около стълбата.
Рандолф кимна и записът тръгна за пореден път. Докато го гледаше, Бош се мъчеше да си спомни всичко за кратките мигове след изкачването на Уейтс. Спомни си, че тялото на Оливас се завъртя с гръб към хората долу и по този начин предотврати всякакви опити за стрелба от тяхна страна. Спомни си и още нещо: беше се запитал къде е в този момент Киз и защо не реагира.
После проехтяха изстрелите и тялото на Оливас полетя надолу, а Бош вдигна ръце да се предпази. Когато Оливас падна върху него, отгоре се разнесоха нови изстрели, последвани от силен вик…
Да, силен вик… Забравен от всички в настъпилата суматоха. Беше извикал Уейтс, изправен на ръба на ямата с пистолета в ръка. Именно тогава беше нарекъл О’Шеа страхливец. Но не само това.
Едва сега си даде сметка, че тези думи са били напълно изтрити от съзнанието му. В онзи момент на лудост мислеше единствено за Киз Райдър, а сърцето му беше в плен на ужаса.
Но какво всъщност означаваха тези думи? Защо Уейтс бе нарекъл „шибана сделка“ едно напълно законно извънсъдебно споразумение?
— Какво има? — Рандолф внимателно го гледаше.
— Нищо, нищо. — Бош тръсна глава. — Просто се опитах да си спомня какво се случи в онези секунди, които ги няма на записа.
— И май успяхте…
— Не. Просто си спомних, че бях на косъм от смъртта, която сполетя Оливас и Дулън. Спаси ме тялото на Оливас, което се строполи отгоре ми и пое куршумите.
Рандолф кимна.
Бош нетърпеливо се размърда. Искаше час по-скоро да се измъкне оттук и да се заеме със загадката.
— Имате ли други въпроси, лейтенант? — попита той.
— За момента не.
— В такъв случай ще тръгвам. Звъннете ми, ако имате нужда от мен.
— Вие също, ако си спомните още нещо. — Рандолф го изгледа многозначително.
