— Шефът. Отстраняват ме до изясняване на случая.
— О, скъпи! — Тя пристъпи към него и уви ръце около врата му.
— Мярката е рутинна, наложена от обстоятелствата — промърмори той. — Оставам на разположение до официалния доклад на ОУО: само той може да ме оневини.
— Ще се оправиш ли?
— Вече съм добре.
— Какво мислиш да правиш?
— Още не знам. На разположение не означава домашен арест. Мисля да отскоча до болницата и да видя партньорката си.
— Ако искаш, можем да обядваме заедно.
— Добра идея.
Сравнително бързо бяха стигнали до онази домашна фамилиарност, която допадаше на Бош. Разбираха се добре, макар и с малко думи.
— Не се притеснявай, добре съм — повтори той. — Иди на работа, а аз ще гледам да ти се обадя около обед.
— Добре, ще се чуем.
Целуна го по бузата и излезе през кухненската врата, която водеше направо към навеса с колите. Вече се бяха разбрали да го използват съвместно.
Бош изнесе чашата си на задната веранда и насочи поглед към прохода Кауенга. След завчерашния дъжд небето продължаваше да е абсолютно чисто. Очертаваше се поредният хубав ден в рая. Той реши на път за болницата да се отбие да хапне нещо. Щеше да прегледа и вестниците, а може би и да занесе някой на Киз.
След кратко колебание реши да остане с костюма и вратовръзката, които беше облякъл сутринта, малко преди обаждането на Прат. На разположение или не, трябваше да поддържа външния си вид на детектив. После отиде в спалнята и извади от гардероба фотокопията на делата, които беше направил преди четири години, в навечерието на оттеглянето си. Измъкна досието на Мари Жесто — оригиналът вероятно вече беше в ръцете на Джаксън и Марсия. Реши да го вземе, просто за всеки случай. За някоя лична справка или ако колегите се обадят за някакво уточнение.
Спусна се по хълма, излезе на булевард „Вентура“ и подкара на запад към Студио Сити. От сергията пред входа на ресторанта взе „Лос Анджелис Таймс“ и „Дейли Нюз“, после влезе и си поръча френски тост и черно кафе.
Инцидентът в Бийчуд Кениън беше на първа страница и в двата вестника, илюстриран с цветни фотографии на Рейнард Уейтс. Репортажите даваха подробно описание на преследването на маниакалния убиец, поверено на специално сформиран полицейски отряд. Най-отдолу беше изписан безплатният телефонен номер за всякакви сведения относно издирваното лице. Издателите очевидно бяха решили, че това е по-продаваема новина от тази за убитите полицаи и тежкото раняване на трети.
В репортажите се съдържаше главно информацията, събрана по време на многобройните пресконференции от предния ден. Но в тях почти липсваха детайли за самия инцидент в гората над Бийчуд Кениън. Полицията оправдавала това със следствената тайна. Участниците в този инцидент, включително помощник-шерифът Дулън, бяха описани съвсем бегло. Намекваше се, че Кизмин Райдър е с обратна сексуална ориентация и наскоро се разделила с приятелката си. Бош не познаваше имената под материалите — най-вероятно бяха на новоизлюпени полицейски репортери. Обикновено такива хора нямаха надеждни източници на вътрешна информация от кухнята на следствието.
На вътрешните страници имаше материали, които разглеждаха престрелката и бягството в политически аспект. Цитирани бяха известни имена, които общо взето казваха едно и също — все още било рано да се прецени как ще се отрази инцидентът в Бийчуд Кениън върху предизборната кампания на Рик О’Шеа, който несъмнено бил достоен кандидат за длъжността главен прокурор. Ръководената от него операция се беше провалила с гръм и трясък, но самоотверженото му поведение при спасяването на ранения полицейски служител ясно показвало каква положителна личност е той.
„Политиката в този град много прилича на киноиндустрията — заявяваше една от известните фигури. — Никой нищо не знае. Това може да се окаже както предимство за Рик О’Шеа, така и фактор, който може да провали кариерата му“.
Разбира се, двата вестника поместваха и коментарите на Гейбриъл Уилямс — основният конкурент на О’Шеа в предизборната кампания. Той наричаше инцидента „непростима грешка“ и хвърляше цялата отговорност върху О’Шеа. „Какъв коз за него би бил изчезналият видеозапис“, помисли Бош. Може би онзи Корвин вече бе преценил това и работеше по въпроса.
В пространно интервю Ървин Ървинг, в качеството си на общински съветник, не пропускаше да хвърли цялата вина върху некадърното ръководство на полицията, допуснало грешката да възстанови на работа детектив Бош след оттеглянето му преди малко повече от година. Специално се изтъкваше, че Ървинг по онова време заместник-началник на полицията, бил твърдо против това назначение. И двата вестника съобщаваха, че в момента Бош е разследван от ОУО и не може да бъде открит за коментар. Но и двата пропускаха да уточнят, че въпросният отдел провежда рутинно разследване на всеки случай с употреба на оръжие от полицейски служители. Този пропуск придаваше на новината необходимата доза подозрителност за обикновения читател.
Един от спомагателните материали в „Таймс“ беше подписан от Кейша Ръсел — дългогодишна криминална репортерка, която наскоро се беше прехвърлила на политическите новини — не по-малко опасна и късаща нервите сфера в журналистиката. Кейша беше направила опит да се свърже с него предната вечер и бе оставила съобщение на телефонния секретар. Но снощи той нямаше никакво желание да разговаря с репортери, включително с такива, на които вярваше.
Номерът й беше записан в паметта на телефона му. Преди да смени амплоато си, Кейша често го търсеше за информация, срещу която му правеше някои дребни, но важни услуги. Бош отмести вестниците и захапа тоста. Днес беше избрал подсладения вариант — обилно полят с кленов сироп и поръсен с пудра захар. Въглехидратите щяха да го заредят с допълнителната енергия, която несъмнено щеше да му трябва през деня.
Преполови закуската си, извади мобилния телефон и набра номера на репортерката. Тя вдигна веднага.
— Здрасти, Кейша, обажда се Хари Бош.
— Отдавна не сме се чували, Хари Бош.
— Е, ти вече си голяма работа, особено на политическата сцена.
— Ама този път политиката май се сблъска челно с полицията, а? Защо снощи не отговори на обаждането ми?
— Защото прекрасно знаеш, че нямам право да коментирам текущо разследване, още повече такова, в което съм непосредствено ангажиран. Освен това ми беше паднала батерията. Прочетох съобщението ти едва след като се прибрах у дома — в час, който беше далеч след залагането на броя в печатницата.
— Как е партньорката ти? — стана сериозна тя.
— Държи се.
— А ти наистина си се разминал без драскотина, така ли?
— Да, поне във физическия смисъл на думата.
— Но не и в политическия, така ли?
— Точно така.
— Е, материалите вече излязоха. Малко е късничко да искаш право на отговор.
— Нямам подобни намерения. Знаеш, че не обичам да виждам името си по вестниците.
— Ясно. Значи ще говорим неофициално и ти ще си моят „достоверен, но неназован източник“.
— Не съвсем.
Бош ясно долови нетърпеливата й въздишка.
— Защо тогава ми се обаждаш, Хари?
— Първо, защото винаги ми е приятно да те чуя, Кейша. И второ, защото като политически репортер ти със сигурност поддържаш пряка връзка с всички кандидати. Просто за да им поискаш коментар за горещите събития на деня, нали така? Като вчерашното…
