Тя се поколеба за миг, очевидно се опитваше да разбере накъде води всичко това.
— Да. Ние сме известни с възможностите си да поддържаме връзка с хората, които са ни нужни. Но не и със заядливи ченгета. В повечето случаи те ни създават излишни проблеми.
— Така те искам. — Бош се ухили.
— Казвай защо се обаждаш.
— Трябва ми пряка връзка с Ървин Ървинг.
Този път паузата се проточи.
— Не мога да ти дам този телефон, Хари — въздъхна най-сетне тя. — Получих го в знак на доверие, а ако той разбере, че…
— Стига, Кейша. Прекрасно знаеш, че подобно доверие са получили всички останали репортери, които отразяват кампанията. Ако не му кажа, той няма как да разбере, че съм го взел от теб. А аз няма да му кажа. Знаеш, че умея да пазя тайна.
— Въпреки това ми е неудобно да го направя без разрешение. Ако искаш, мога да му звънна, а след това да…
— Той няма да ти разреши, Кейша. Ако имаше желание да говори с мен, спокойно можех да му оставя съобщение в предизборния щаб… Всъщност къде се намира той?
— В Уестуд, на улица „Брокстън“. Но въпреки това не ми е удобно, Хари…
Бош бързо придърпа „Дейли Нюз“, прегънат на политическата страница, и изсумтя:
— Е, добре. Може би Сара Уейнман или Дуейн Свирчински ще са по-благосклонни от теб. Сигурно ще искат да чуят мнението на човек, който е вътре в нещата.
— Бош, престани! Излишно е да се обръщаш към тях. А и не вярвам да го направиш.
— Искам да говоря с Ървинг.
— При условие, че няма да му кажеш кой ти е дал номера.
— Естествено.
Тя му продиктува цифрите и той прилежно ги вкара в паметта на телефона си. След което обеща да й звънне в момента, в който научи нещо ново за инцидента в Бийчуд Кениън.
— Може и да не е свързано с политиката — подхвърли тя. — Интересува ме всичко, което има някакво отношение към случая. Все още мога да напиша материал за криминалната хроника, стига да получа достатъчно информация.
— Ясно, Кейша. Благодаря ти.
Бош прекъсна връзката, остави бакшиш на келнера и излезе. Направи няколко крачки по тротоара и набра цифрите, които му беше продиктувала репортерката. Ървинг отговори след шест позвънявания, без да се представя.
— Господин Ървин Ървинг?
— Да. Кой се обажда?
— Човек, който иска да ви благодари, че потвърждавате представата, която си е изградил за вас. Вие сте един некадърен кариерист, господин Ървинг! Такъв бяхте в полицията, такъв сте и сега!
— Бош? Хари Бош? Кой ти даде номера ми?
— Един от твоите приближени, Ървинг. Май и те не одобряват това, което вършиш!
— Не се безпокой, Бош. Това не е твоя грижа. Смятай, че дните ти са преброени от момента, в който постигна целта си. Още повече, че…
Предал посланието си, Бош затвори телефона. Почувства се добре. Винаги е приятно да кажеш истината в очите на мръсника, който ти е бил началник и има всички шансове отново да ти стане началник.
Доволен от свършеното, той скочи в колата и подкара към болницата.
20
В коридора на спешното отделение се размина с жена, която току-що бе напуснала болничната стая на партньорката му. Успя да я познае след кратко напрягане на паметта — беше бившата приятелка на Райдър. Преди няколко години се бяха запознали на стадиона „Холивуд Боул“ по време на традиционния джаз фестивал на „Плейбой“. Той й кимна, но тя не прояви желание да спре и да завърже разговор.
Щом влезе при Райдър, му стана ясно, че е много по-добре от вчера, въпреки че състоянието й беше все още далеч от оздравяването. Беше в съзнание, очите й веднага се фокусираха върху него. Интубационната тръба вече я нямаше, но дясната страна на лицето й беше странно разкривена. Дали не беше получила някой инсулт?
— Не се безпокой — обади се Киз със странен, силно завален говор. — Вратът ми е обезболен, но упойката хвана и част от лицето ми.
Той стисна ръката й.
— Окей, разбрах. Иначе как си?
— Адски ме боли, Хари.
— Сигурно. — Бош кимна съчувствено.
— Следобед ще ми оперират ръката — добави Киз. — И тя ще ме боли.
— Но след това ще те оправят — успокои я той. — Рехабилитация, процедури и така нататък.
— Дано — прошепна тя.
Унинието й беше очевидно и Бош просто не знаеше какво да каже. Преди четиринадесет години, когато беше горе-долу на нейната възраст, беше получил куршум в рамото и също се беше събудил в болницата. Още не можеше да забрави ужасната болка, която раздираше цялото му тяло в мига, в който действието на морфина започваше да намалява.
— Нося вестници — каза той. — Искаш ли да ти почета?
— Вероятно не пишат нищо добро.
— Така е.
Вдигна пред очите й заглавната страница на „Таймс“ с цветната снимка на Уейтс, след това започна да чете уводния материал и коментарите. Погледна я едва когато свърши и веднага забеляза безпокойството в очите й.
— Какво има?
— Трябваше да ме оставиш и да го хванеш, Хари…
— Какви ги дрънкаш?
— Там, в гората… Сигурно щеше да го хванеш. Но ти предпочете да ме спасяваш и сега ще си платиш за това…
— Това си върви с професията, Киз. Единственото, което си мислех, беше как час по-скоро да стигнеш до болницата. Чувствам се виновен…
— За какво по-точно?
— За всичко. За това, че миналата година те накарах да напуснеш централното управление и да ми станеш партньорка. Ако не бях настоявал, вчера нямаше да…
— О, моля те! Защо не си затвориш проклетата уста? Бош се подчини.
— Млъкваш и толкоз — рече тя, преглътна и попита: — Какво друго ми носиш?
Бош вдигна пред очите й папката с делото Жесто.
— Нищо особено. Взех го с цел да почета, ако спиш.
Това са фотокопия от следствените материали: направих ги, преди да се оттегля.
— Какво ще правиш с тях?
— Нищо, нали ти казах. Просто продължавам да мисля, че по време на първото следствие сме пропуснали нещо.
— Сме?
— Всъщност аз. Напоследък често си пускам един запис от концерта на Колтрейн и Монк в Карнеги Хол. Преди да бъде случайно открит, този запис е престоял петдесет години в архивите на Карнеги. За щастие го е открил човек, който е познавал отлично изпълненията им. В противен случай той щеше да си остане в прашния кашон завинаги.
— Как се връзва това с твоето разследване?
Бош се усмихна. Макар да лежеше в реанимацията надупчена с два куршума, тази жена не беше
