изгубила дори частица от бойния си дух.
— Не знам — въздъхна той. — Но продължавам да си мисля, че в тези документи има нещо, което мога да открия само аз.
— Успех. Докато си препрочиташ папките, мисля да подремна.
— Добре, Киз. Ще се старая да не вдигам шум.
— Няма да се върна, Хари…
Той я погледна. Думите й не му харесаха, но моментът не беше подходящ за спорове.
— Както си решиш, Киз.
— Току-що ме посети старата ми приятелка Шийла. Научила от вестниците и решила да се отбие. Обеща да се грижи за мен, докато се оправя, но при условие да напусна полицията.
Това обясняваше нежеланието на Шийла да разговоря с Бош при одевешната среща в коридора.
— В нашата професия рано или късно се стига до подобен момент — добави Райдър.
— Знам, разговаряли сме по този въпрос. Но не мисля, че сега е моментът да го обсъждаме.
— Не само Шийла мисли така — тихо каза Райдър. — Вчерашните събития доказаха, че не ме бива за ченге.
— Какво?! — Бош вдигна вежди. — Ти си едно от най-добрите ченгета, които познавам!
По бузата й се търкулна сълза.
— Вцепених се, Хари — прошепна тя. — Замръзнах като някаква шибана новачка и му позволих да стреля по мен!
— Не се стягай, Киз!
— Онези хора загинаха заради мен. Когато сграбчи Оливас, не бях в състояние да помръдна. Стоях и гледах, вместо да го надупча. Стоях и гледах, докато стреляше по мен. И вместо да вдигна пистолета, вдигнах ръката си.
— Не е така, Киз. Нямаше начин да стреляш, защото щеше да улучиш не него, а Оливас. А след това вече беше късно.
„Дано разбере, че трябва да повтори тези думи и пред следователите на ОУО“, помисли си Бош.
— Не. Трябваше да…
— Добре, Киз, стига — решително я прекъсна той. — Няма да оспорвам решението ти в случай, че наистина искаш да напуснеш. Ще съм сто процента на твоя страна. Но не и за глупостите, които чух току-що. Разбираш ли?
Тя направи опит да извърне глава, но бинтовете й пречеха.
— Добре.
Сълзите в очите й бяха доказателство за наличието на много по-дълбоки рани от тези, които бяха обработили лекарите.
— Ти трябваше да се качиш горе — прошепна Райдър след дълга пауза.
— Моля?
— По стълбата. Ако вместо мен се беше качил ти, нищо нямаше да се случи, Хари. Просто защото нямаше да се поколебаеш и щеше да го направиш на решето.
— Никой не знае предварително как ще реагира в конкретна ситуация. — Бош поклати глава.
— Но аз се вцепених, Хари!
— Я си подремни, Киз. Оправи се, пък тогава мисли какво решение ще вземеш. Ако решиш да напуснеш, ще те разбера. И ще съм с теб. Независимо какво ще се случи и накъде ще се насочиш.
— Благодаря, Хари — прошепна тя и избърса сълзите си със здравата ръка.
После затвори очи, измърмори нещо и заспа. Бош я гледаше и се опитваше да си представи, че вече не са партньори. Бяха работили добре заедно. Бяха истински екип. Киз щеше да му липсва.
Но в момента не му се мислеше за бъдещето. Отвори папката и се задълбочи в миналото. Започна отначало, от първия следствен рапорт.
Телефонът му завибрира точно когато се готвеше да се прехвърли на свидетелските показания. Той стана и тихо излезе в коридора. Търсеше го лейтенант Рандолф от ОУО.
— Съжалявам, че се наложи да ви отстраним до изясняването на случая.
— Всичко е наред. Знам как стават тези неща.
— Натискът беше доста голям.
— Какво има, лейтенант?
— Ще ви помоля да отскочите до центъра „Паркър“ и да хвърлите едно око на видеозаписа, с който се сдобихме.
— Открили сте диска на оператора от прокуратурата?
Рандолф направи кратка пауза.
— Ще ви отговоря така: да, ние действително получихме запис от него. Но не съм сигурен, че е пълен, и по тази причина искам да чуя вашето мнение. Ще се отбиете ли?
— След четиридесет и пет минути съм при вас.
— Добре, ще ви чакам. Как е партньорката ви?
„Дали пък не знае къде съм?“, запита се Бош.
— Държи се. Хващате ме в болницата, при нея. Състоянието й е стабилизирано, но все още тежко.
Надяваше се да отложи максимално неизбежното изправяне на Райдър пред следователите от ОУО. След няколко дни, когато престанеше да взема болкоуспокоителни, може би щеше да избере друго обяснение за поведението си по време на инцидента с Уейтс.
— Очакваме да се стабилизира достатъчно, за да можем да я разпитаме — каза Рандолф.
— И това ще стане, вероятно след няколко дни.
— Вероятно. Окей, значи ще се видим. Благодаря за отзивчивостта.
Бош затвори и се върна в стаята. Вдигна папката от стола и погледна партньорката си — тя продължаваше да спи.
Трафикът се оказа изненадващо спокоен. Това му даде възможност да се обади на Рейчъл по време на движение и да й каже, че има възможност да обядват заедно, защото тъй и тъй ще е в центъра. Решиха да си позволят нещо по-изискано и тя обеща да направи резервация в „Уотър Грил“ за дванайсет.
ОУО заемаше няколко помещения на третия етаж на центъра — в противоположния край на дългия коридор, където бяха канцелариите на дирекция „Грабежи и убийства“. В малкия самостоятелен кабинет на Рандолф беше пълно с видеоапаратура. Самият той седеше зад бюрото, а Осейни се занимаваше с техниката. Лейтенантът посочи на Бош единствения свободен стол.
— Кога получихте диска?
— Тази сутрин. Корвин твърди, че му трябвали двайсет и четири часа да си спомни къде го е сложил. Разбира се, след като го предупредих, че имам свидетел, който е видял в кой джоб на комбинезона си го пуска.
— И мислите, че е обработен, така ли?
— Да. Разбира се, ще сме абсолютно сигурни, след като получим мнението на специалистите, но колегата Осейни прояви съобразителност и записа показанията на брояча на камерата, която открихме на местопрестъплението. Те не отговарят на цифрите, записани на диска. Около две минути липсват. Реджи, пусни го, ако обичаш…
Записът започваше с общи кадри на участниците в операцията, струпали се на паркинга под Сънсет Ранч. Операторът беше снимал главно О’Шеа — той присъстваше почти във всеки кадър. Това продължи и в гората, докато групата не спря пред неочакваното препятствие. Там имаше прекъсване. Очевидно Корвин беше изключил камерата. Следващите кадри не показваха нищо от спора за белезниците на Уейтс — преминаваха направо на предложението на Райдър за стълбата на техниците, донесена малко по-късно от Кафарели.
Осейни спря записа.
— Явно е изключил камерата, докато сме чакали стълбата — каза Бош. — Десетина минути, не повече. Но това в никакъв случай не е станало преди спора за белезниците.
— Сигурен ли сте?
— Само предполагам. Вниманието ми беше насочено към Уейтс, не към оператора.
— Ясно.
