Той се усмихна и кимна.
След вечеря решиха всеки да се заеме с по един кашон. Бош благоразумно предложи да ги отворят на верандата, защото от тях със сигурност щеше да мирише на мухъл. Изтегли ги навън и отиде да вземе два празни кашона от гаража. След което се заловиха за работа.
Върху кашона на Бош беше залепена картичка с надпис ГЛАВНА КАРТОТЕКА. Той отвори капака и сбърчи нос от миризмата. В кашона имаше купчина розови квитанции за заложени вещи, нахвърляни небрежно, сякаш с лопата.
Почти всички бяха силно повредени от влагата: слепени една за друга, с размазани от водата вписвания. Кратък поглед към кашона на Рейчъл му беше достатъчен, за да разбере, че и при нея състоянието е същото.
— Лоша работа, Хари.
— Знам. Направи каквото можеш. Това може да се окаже последната ни надежда.
Единственият начин да се започне беше просто да се бръкне в купчината. Бош извади две шепи разписки, пусна ги в скута си и започна да ги преглежда, опитваше се да разчете името, адреса или рождената дата на човека, заложил някаква вещ в магазина на Фицпатрик. Преди да пусне съответната разписка в празния кашон от другата си страна, я маркираше с червения молив, който бе извадил от чекмеджето на масата.
Така изтече половин час. Работеха мълчаливо, без да разговарят. После иззвъня телефонът в кухнята. В първия момент Бош реши да не вдига, но после му хрумна, че може би го търсят от Хонконг, и тръгна към отворената врата.
— Нямах представа, че имаш домашен телефон-Подхвърли зад гърба му Уолинг.
— Малко хора знаят това — отвърна той през рамо.
Вдигна слушалката на осмото позвъняване. Не беше дъщеря му, а Ейбъл Прат.
— Проверка — обясни той. — Ако вдигнеш домашния си телефон, значи наистина си си у дома.
— Да не би да съм под домашен арест? — раздразнено изръмжа Бош.
— Не, Хари. Просто се безпокоя за теб.
— Виж какво, аз няма да те издъня! Но на разположение не означава да си стоя у дома двайсет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата! Имай предвид, че специално съм проверил това в профсъюза!
— Знам, знам. Но това не означава и да правиш успоредни разследвания, нали?
— Ясно, разбрах.
— Какво правиш в момента?
— Седя си на верандата и си пия бирата с една приятелка. Имаш ли нещо против, шефе?
— Познавам ли я?
— Съмнявам се. Тя не обича ченгетата.
Прат се разсмя, очевидно облекчен от факта, че го е заварил у дома.
— В такъв случай върви при приятелката си, Хари. Прекарай си добре.
— Сигурно ще успея, стига да не е проклетият телефон — промърмори Бош. — Утре ще се обадя.
— Добре, лека нощ.
Бош остави слушалката, провери хладилника за някоя забравена бира и излезе на верандата с празни ръце. Рейчъл го чакаше с широка усмивка — държеше картонче, към което беше прикачена розова разписка.
— Открих го!
Бош взе картончето и се върна в кухнята, защото лампата там беше по-силна. Най-напред прочете картончето. Мастилото беше доста размазано, но думите все пак личаха.
Недоволен клиент 12.02.92 г.
Клиентът се оплаква, че заложената му вещ е била продадена преди 90-дневния срок на залога. Показах му разписката, за да се увери, че всичко е извършено в срок. Клиентът възрази, че 90-те дни не трябва да включват съботите и неделите.
После изруга и затръшна вратата.
На прикрепената към картончето розова разписка беше изписано името Робърт Фоксуърт, роден на 3.11.71, живущ на улица „Фонтейн“ в Холивуд. Вещта, заложена на 8 октомври 1991 г., беше описана като „медальон — семейно бижу“, за който Фоксуърт беше получил осемдесет долара. В долния десен ъгъл на разписката имаше разграфена зона за пръстови отпечатъци. Върху нея личеше някакво тъмно петно, вероятно отпечатък, но мастилото беше избеляло от влагата.
— Датата на раждане съвпада — каза Рейчъл. — Името също се връзва, дори по два начина.
— В смисъл?
— В смисъл, че вече е използвал името Робърт, представяйки се като Робърт Саксън, а във фамилията Фоксуърт виждаме вездесъщата лисица2, която се появява и в името Рейнард. На практика именно от това име се ражда всичко. Ако истинското му име е Фоксу, родителите му може би са му разказвали приказки за лисицата Рейнард.
— Ако истинското му име е Фоксуърт — замислено повтори Бош. — А може би току-що се натъкнахме на поредния псевдоним…
— Възможно е. Но във всички случаи това е нещо ново.
Бош кимна. Тя беше права. Най-сетне имаха нова писта за разследване. Измъкна телефона от джоба си и промърмори:
— Ще пусна името в компютъра, за да видим какво ще излезе.
Набра номера на централния диспечерски пункт и помоли дежурния да направи проверка на името и рождената дата, изписани върху разписката. Минута по-късно бе установено, че срещу тях няма нищо, включително отметка за издаване на свидетелство за правоуправление. Бош благодари, прекъсна връзката и поклати глава:
— Нищо. Дори книжка няма.
— Още по-добре. Днес Робърт Фоксуърт би трябвало да е навършил тридесет и пет. Липсата на информация за него и неиздаването на никакви документи на негово име говори за две неща: той или е мъртъв, или се е превърнал в някой друг.
— В Рейнард Уейтс.
Тя кимна.
— Май прекалено много съм разчитал на адресната регистрация в Ехо Парк — промърмори Бош.
— Може би не. Има ли начин да се направи проверка на невалидните шофьорски книжки в този щат? По всяка вероятност Робърт Фоксуърт си е извадил такава книжка още през хиляда деветстотин осемдесет и седма, когато е навършил шестнадесет. А след смяната на самоличността срокът на тази книжка е изтекъл.
Бош се замисли. Законът за прибавяне на пръстови отпечатъци към документите за самоличност, включително шофьорските книжки, беше приет някъде в началото на деветдесетте. Ако Фоксуърт си бе извадил книжка в края на осемдесетте, свързването му със самоличността на Рейнард Уейтс щеше да е невъзможно.
— Мога да проверя това утре — каза той. — Няма как да изискам подобни сведения по телефона.
— И друго можеш да провериш утре. Нали помниш онзи груб психологически профил, за който говорихме снощи? Казах, че ранните престъпления не са обикновени нарушения, защото той е стигнал до тях постепенно.
— Имаш предвид нарушения като непълнолетен?
— Да. Може би ще успееш да откриеш досие на Робърт Фоксуърт, ако това е истинското му име. Но и него не можеш да изискаш по телефона.
Това беше вярно. Според закона досиетата на непълнолетните закононарушители се засекретяваха в
