момента, в който те станат пълнолетни. Следователно дадено име може и да не излезе на полицейския компютър, въпреки че собственикът му е имал полицейско досие. И в този случай, както при информацията за шофьорската книжка, Бош трябваше да изчака до следващата сутрин, за да поиска информация от Отдела за борба с престъпленията при непълнолетните.
— Не, това няма да ни помогне — внезапно въздъхна той, усетил как надеждите му се изпаряват. — Отпечатъците на Рейнард Уейтс би трябвало да съвпаднат с тези на Робърт Фоксуърт в случай, че последният е регистриран в полицията. Досието му може да е засекретено, но отпечатъците остават в системата.
— Може би. Става въпрос за две отделни системи, за две бюрократични машини. Съгласуването между тях невинаги е на висота.
И това беше вярно, но звучеше по-скоро като благопожелание. Много по-голяма беше вероятността Робърт Фоксуърт изобщо да не е регистриран като непълнолетен престъпник. Бош започваше да си мисли, че това име е просто още едно в поредицата фалшиви самоличности.
— Какво мислиш за този семеен медальон, който е заложил? — направи опит да смени темата Рейчъл.
— Нямам представа.
— Интересен е фактът, че е пожелал да си го откупи. Това ме кара да си мисля, че не е бил краден. Може би наистина е бил притежание на член на семейството му и това е била причината да си го потърси.
— Е, това обяснява ругатните и затръшването на вратата.
Тя кимна.
Бош се прозя и изведнъж усети колко е уморен. Цял ден се беше напрягал, за да стигне до това име и всичките неясноти около него. Разследването започваше да го обърква.
— Да спрем дотук и да изпием по още една бира, Хари — разгада чувствата му Рейчъл.
— Не знам какъв напредък сме отбелязали, но за бирата нямам нищо против. Само че има един малък проблем…
— Какъв?
— Бирата свърши.
— Какво? Каниш ме на гости, за да свърша мръсната работа по един безкрайно заплетен случай, и ми предлагаш една-единствена бира?! Какво става с теб, Хари? В такъв случай дай малко вино!
Бош поклати глава.
— Нямам. Отивам да купя.
— Идеално. Аз пък отивам в спалнята. Ще те чакам там.
— В такъв случай ще побързам.
— Вземи червено, става ли?
— Дадено.
Бош излезе. Колата му беше паркирана на алеята, за да остави навеса на разположение на Рейчъл. Щом отвори портичката, той забеляза сребрист автомобил с висока проходимост, паркиран две къщи по- нататък. Направи му впечатление, тъй като там, на броени метри от острия завой на алеята, паркирането беше забранено.
Миг по-късно джипът изрева и рязко потегли, без да включва светлините си. Задницата му леко поднесе на завоя.
Бош изтича към колата си, завъртя стартерния ключ и се понесе след него. Караше с максималната допустима скорост. След две минути изскочи на стопа пред четирите ленти на Мълхоланд Драйв. От джипа нямаше и следа.
— Мамка му!
Остана на пресечката достатъчно дълго, за да обмисли какво означава появата на този автомобил в близост до къщата му. Можеше да означава две неща: обикновено съвпадение или нарочно наблюдение. Включи на скорост и пое наляво по Мълхоланд, като спазваше ограниченията на скоростта. Целта му беше един магазин за спиртни напитки в Кауенга, близо до Ланкършим. През цялото време поглеждаше в огледалото за обратно виждане, но след него нямаше никой.
26
На другата сутрин Бош реши да облече костюм, независимо че все още се водеше на разположение. Това щеше да му придаде повече тежест в очите на държавните служители, с които му предстоеше да се срещне. Двадесет минути след девет предположението му се потвърди, а в резултат от проверката в архивите на Департамента по превозните средства се сдоби с една съвсем реална улика: свидетелство за правоуправление на името на Робърт Фоксуърт, издадено на 3 ноември 1987 г. — денят, в който бе навършил шестнадесет и бе получил правото да управлява автомобил. Срокът му не беше подновен, но в Департамента нямаше сведения, че приносителят му е починал. Това означаваше, че Фоксуърт се е преместил в друг щат, отказал се е да шофира или е сменил самоличността си. Бош беше готов да се обзаложи, че става въпрос за третото.
Уликата беше адресът, записан на книжката: Общинска служба за сираци и бездомни деца, булевард „Уилшир“ 3075, Лос Анжелис. През 1987 г. Фоксуърт бе живял там, а това означаваше, че или е бил сирак, или е бил изоставен от родителите си. Постоянен адрес ОССБД можеше да се тълкува по два начина — че или е живял в някой от домовете, или е бил вкаран в програмата за осиновяване. Бош знаеше всичко това, защото сам беше минал по този път.
Излезе на Спринг Стрийт, обзет от нов прилив на енергия. Най-после беше успял да намери пролука в стената, която до снощи му се струваше абсолютно непробиваема. Телефонът му завибрира и той го включи, без да намалява крачка и без да поглежда екрана. Надяваше се, че е Рейчъл, с която ще може да сподели добрата новина.
— Хари, къде си? У вас никой не вдига!
Бош изпуфтя. Непрекъснатите проверки на Ейбъл Прат започваха да го дразнят.
— Отивам в болницата при Киз. Да имаш нещо против?
— Нищо, Хари. Но трябваше да ми се обадиш.
— Веднъж на ден. А в момента дори още няма десет.
— Искам да те чувам всяка сутрин.
— Добре де, разбрах. Утре е събота, искаш ли да ти звънна? А какво ще кажеш за неделя?
— Не прекалявай, Хари. Просто се грижа за теб, знаеш…
— Окей, шефе. Както кажеш.
— Предполагам, че вече си чул новината — подхвърли Прат.
— Да не са хванали Уейтс? — Бош се закова на място.
— Не.
— Какво тогава?
— Всички вестници я публикуват на първа страница. Снощи е било отвлечено младо момиче. Натикали са я в някакъв микробус на булевард „Холивуд“. Една от наскоро монтираните охранителни камери е записала част от отвличането. Още не съм гледал записа, но всички твърдят, че това е работа на Уейтс. Променил е външния си вид — обръснал си е главата или нещо подобно, — но безспорно е бил той. В единайсет ще има специална пресконференция, на която ще покажат записа.
Огромна тежест притисна гърдите на Бош. Предположението му, че Уейтс не е напуснал града, се оказа вярно. После изведнъж си даде сметка, че продължава да приема убиеца като Рейнард Уейтс, макар че беше по-вероятно да се окаже Робърт Фоксуърт. Но за него той винаги щеше да си остане Уейтс.
— Записали ли са номера на микробуса?
— Не, бил е прикрит. Разполагат само с базисните му данни: бял „Иконолайн“, по-стар от предишния. Слушай, трябва да тръгвам. Надявам се, че днес е последният ти ден на разположение и в понеделник отново ще си на работа.
— Дано. Слушай, по време на разпита Уейтс спомена, че през деветдесетте е имал друг микробус. Изпрати някой да прегледа архивите на ДПС и да търси автомобил, регистриран на негово име. Това е
