Майкъл Конъли
Град от кости
1.
Когато на старата дама й бе дошъл друг акъл относно умирането, вече беше станало твърде късно. Пръстите й бяха дълбали в боята и мазилката на стената, докато всичките й нокти се бяха изпотрошили. После беше опитала да си изхлузи врата с отчаян опит да пъхне пръсти под клупа. Счупила си беше четири пръста на краката от блъскане по стените. Такава невероятна жажда за живот караше Хари Бош да се чуди какво се е случило преди това. Къде се беше дянала тази воля и защо я беше изоставила чак след нахлузването на въжето около врата и изритването на стола изпод краката й?
Това не бяха въпроси, които щяха да фигурират в доклада му по случая. Тъкмо те не му излизаха от главата, докато седеше в колата си пред старческия дом „Прекрасна възраст“ на булевард Сънсет, източно от магистралата за Холивуд. Беше 4,20 следобед в първия ден на новата година. На Бош се беше паднало дежурството на повикване.
Половината от дежурството беше минало: две самоубийства — с огнестрелно оръжие и обесването. И двете жертви — жени. И в двата случая имаше доказателства за изпадане в депресия и отчаяние. Изолация. Новогодишният ден винаги е предпочитан от самоубийците. Докато повечето хора го посрещат с надежда и усещане за обновление, за някои това е добър ден за умиране. Част от вторите — също като старата дама — не осъзнаваха грешката си преди да е станало прекалено късно.
Бош се загледа в носилката на колела с жертвата, покрита със зелено одеяло, докато я качваха в синята кола на съдебна медицина. Видя, че вътре има още една носилка; знаеше, че е от първото самоубийство — тридесет и четири годишна актриса, която се беше застреляла в колата си, паркирана на панорамна височина на Мълхоланд Драйв. Бош и екипът бяха минали от единия случай направо на другия.
Зарадва се на иззвъняването на мобилния телефон, което го откъсна от темата за смъртта. Беше Манкиевич, дежурният сержант в холивудското управление на лосанжелиската полиция.
— Приключи ли?
— Тъкмо ще се омитам.
— Нещо ново?
— Самоубийство от типа „промених си нагласата“. При теб?
— Има. И мисля, че не е за разгласяване. Денят сигурно е постен за медиите — звънят повече репортери да питат какво ново, отколкото разтревожени граждани. Сърби ги повече за първия случай, актрисата на Мълхоланд. Нали знаеш, история тип „умирането на холивудската мечта“. А сигурно биха се нахвърлили и на най-новото.
— И какво е то?
— Човек от Лоръл Кениън. Уъндърланд. Току-що се обади и каза, че кучето му се е върнало от кросче в гората с кост в устата. Човешка кост — от ръка на дете.
Бош едва се сдържа да не изръмжи. Всяка година имаше четири или пет такива обаждания. Истерия, задължително последвана от просто обяснение: животински кости. Той махна за довиждане през предното стъкло на двамата носачи от екипа на съдебна медицина, които се отправяха към колата си.
— Знам какво си мислиш, Хари. Само не и още едни намерени кости. Стотици пъти си се занимавал с това и винаги е едно и също. Койот, сърна или нещо друго. Само че слушай, тоя път човекът с кучето е доктор. И твърди, че няма съмнение. Хумерус. Горната кост на човешка ръка. Казва, че е от дете, Хари. Казва, че…
За известно време настана мълчание — Манкиевич явно преглеждаше записките си. Бош проследи с поглед как колата на съдебна медицина тръгва. Манкиевич заговори отново — явно четеше:
— Костта има ясно забележима фрактура точно над медиалния епикондил — каквото и да е това.
Бош усети как челюстта му се стегна. По врата му пробяга нещо подобно на електрически заряд.
— Чета ти от бележките ми и не знам дали го казвам правилно. Важното е, че докторът казва, че е било дете, Хари. Тъй че би ли проявил добро чувство за хумор и да отидеш да провериш тоя хумерус?
Бош не реагира.
— Съжалявам, обаче се налага.
— Добра шега, Манк. Какъв е адресът?
Манкиевич му го издиктува и каза, че вече бил изпратил патрул натам.
— Прав си, че не трябва да се разгласява. Нека си остане така.
Манкиевич каза, че ще се погрижи за това. Бош затвори телефона и запали колата. Хвърли поглед към вратата на старческия дом. Нямаше нищо, което да му изглежда прекрасно в него. Жената, обесила се в килера до миниатюрната си спалня, нямаше роднини, поне според длъжностните лица в дома. И в смъртта към нея щяха да се отнесат, както и приживе — като към бързо забравена самотница.
Бош подкара колата и се насочи към Лоръл Кениън.
2.
Докато се придвижваше през каньона, нагоре по Лукаут Маунтън към Уъндърланд Авеню, Бош се заслуша в коментара по радиото на срещата на „Лейкърс“. Не беше фанатик на тема професионален баскетбол, но искаше да е в течение, в случай че му потрябва партньорът му, Джери Едгар. Бош беше сам, защото Едгар беше спечелил два билета за мача — с места по избор. Уговорката им беше Бош да не го притеснява, освен в случай на убийство или нещо, с което не би се справил сам. Освен това третият член на екипа им, Кизмин Райдър, беше повишена почти преди година в отдела „Кражби и убийства“, без дай е изпратен заместник до момента.
В началото на третата четвърт резултатът от мача с „Портланд“ беше равен. Макар и да не беше фен на отбора от Лос Анжелис, от непрестанното дърдорене на Едгар да бъде оставен необезпокояван специално за този мач, Бош беше наясно, че става дума за двубой с много важен противник. Реши да не му изпраща съобщение преди да е стигнал до мястото и да е преценил обстановката. При влизането в каньона радиостанцията заглъхна.
Изкачването беше стръмно. Лоръл Кениън се врязваше в планините Санта Моника, а пътищата, излизащи от него, също се насочваха към билото. Уъндърланд Авеню свършваше в доста усамотено място, където къщи за по половин милион долара се губеха в гори и стръмни възвишения. На Бош му беше ясно, че претърсването за кости в такъв район ще е кошмар. Той спря колата зад патрулната, вече пристигнала на адреса, даден от Манкиевич, и погледна часовника си. 4.38. Отбеляза го на нова страница в тефтера си. По негова преценка оставаше по-малко от час преди да се стъмни.
Отвори му непознат патрулиращ офицер. На табелката с името й пишеше Брашър. Преведе го през къщата до кабинет, където друг полицай, когото Бош познаваше — казваше се Еджууд — разговаряше с белокос мъж, седнал зад затрупано с книги бюро. На бюрото имаше и отворена кутия за обувки.
Бош влезе и се представи. Белокосият мъж също — казваше се Пол Гайо, лекар. Бош се наведе над кутията за обувки да види костта, събрала ги тук. Беше тъмнокафява и приличаше на чепата съчка.
На пода до стола на доктора лежеше куче. Голямо куче с жълта козина.
— Значи това е — каза Бош.
— Да, детектив, това е вашата кост — каза Гайо. — И както можете да видите…
Пресегна се към лавица зад бюрото и измъкна тежък екземпляр на „Анатомия на Грей“. Отвори я на предварително маркирана страница. Бош забеляза, че ръцете му са в латексови ръкавици.
На страницата имаше илюстрации на кост, рисувана отпред и отзад. В ъгъла имаше малка скица на скелет, където костта беше обозначена и на двете ръце.
— Хумерусът — каза Гайо и почука по страницата. — А ето го и намерения образец.
Той се пресегна и внимателно извади костта от кутията, задържа я над илюстрацията и направи сравнение между двете точка по точка:
— Медиален епикондил, трохлиа, голяма и малка туберкула. Всичко си е на мястото. Тъкмо казвах на двамата ви колеги — знам си костите и без да гледам в книгата. Тази кост е човешка, детектив. Без никакво съмнение.
Бош погледна Гайо. Забелязваше се съвсем леко потрепване, навярно първи сигнал за паркинсон.
