— Не ми играйте игрички, детектив. Звънях във всички затвори из областта. Искам да ми се даде възможност да говоря с клиента си. Веднага.
— Предполагам говорите за Николас Трент. Опитахте ли в работата му?
— У дома и в работата — никакъв отговор. Нито на пейджъра. Ако сте го задържали, има право на защита. Не ме будалкайте, защото отивам направо при съдия. И ще кажа някоя приказка и на медиите.
— Вашият човек не е при нас. От снощи не съм го виждал.
— Той ми се обади, след като сте си тръгнали, и после след новините. Вие му разказахте играта и мисля, че трябва да ви е срам от това.
— Мислите ли, че е избягал, за да се укрие, господин Мортън?
— Кой се крие, когато е невинен?
— Ами не знам. Питайте О’Джей Симпсън.
Стомахът на Бош внезапно се сви от ужасяваща мисъл. Той се изправи, притиснал слушалката до ухото си.
— Къде се намирате, господин Мортън?
— Движа се по Сънсет в западна посока.
— Върнете се и ме чакайте пред къщата на Трент.
— Имам обяд. Няма да…
— Чакайте ме пред къщата на Трент. Тръгвам веднага натам.
Бош затвори и подбра Едгар с думите, че ще му обясни в движение.
18.
Пред къщата на Николас Трент се бяха събрали доста репортери. Бош паркира зад караваната на Канал 2 и двамата с Едгар слязоха от колата. Не познаваше Едуард Мортън, но никой в групата не му приличаше на адвокат. След двайсет и пет години в професията беше развил усета да различава адвокатите и репортерите. Преди да влязат в обсега на журналистите подхвърли на Едгар:
— — Ако се наложи да влезем, ще е отзад — без публика.
— — Ясно.
Тръгнаха към входа на къщата. Веднага ги наобиколиха камери и хора, които заподхвърляха въпроси един през друг. Бош забеляза, че Съртейн не е сред присъстващите.
— Тук сте, за да арестувате Трент ли?
— Какво можете да ни кажете за момчето от Ню Орлийнс?
— Каква пресконференция? Пресотделът ви не знае нищо подобно.
— Трент заподозрян ли е, или не?
Бош мина през тълпата, спря и се обърна с лице към камерите. Престори се, че си подрежда мислите — всъщност ги изчакваше да се нагласят по-добре за снимане.
— Няма насрочена пресконференция — започна Бош. — Костите не са идентифицирани. Мъжът, който живее в тази къща, беше разпитан снощи, както всеки от живеещите в квартала, и по никакъв начин той не е бил определян като заподозрян по случая. От човек, неучастващ в разследването, е изтекла информация до медиите, която е била излъчена, без предварително да е проверена достоверността й, и по този начин е нанесена вреда на разследването. Това е всичко, което имам да кажа. При наличието на достоверна информация тя ще ви бъде подадена чрез отдела ни за връзки с медиите.
Обърна гръб на журналистите и въпросите им и придружен от Едгар, се отправи към вратата на къщата.
Потропа силно и извика на Трент да отвори на полицията. Малко по-късно тропането и подканата бяха повторени, без да последва никаква реакция.
— Отзад? — попита Едгар.
— Аха. Или през страничната врата на гаража.
Тръгнаха да заобикалят, следвани от непрестанните подвиквания на журналистите. „Толкова са свикнали да не им отговарят на въпросите — помисли си Бош, — че го приемат като нещо съвсем естествено. Приличат на кучета, които лаят след господаря си дълго след като той вече е заминал за работа.“
Двамата с Едгар отминаха вратата на гаража, която се отключваше само отвътре, и продължиха към задния двор. Към кухнята имаше врата с резе, а също и плъзгаща се врата, която нямаше да е трудно да отворят. Едгар я огледа. В канала за плъзгане беше поставен щифт и вратата не можеше да се отвори отвън.
— Няма да стане, Хари — каза той.
Бош имаше комплект шперцове, но не му се искаше да се занимава с бравата на кухненската врата.
— Да пробваме през гаража, освен ако…
Хвана дръжката на кухненската врата. Беше отключено. В същия момент той разбра, че ще намерят Трент мъртъв. Помислилият за всичко самоубиец, който оставя отключена врата, за да не се налага да я разбиват.
— По дяволите!
Едгар се приближи, като измъкна пистолета си от кобура.
— Няма да имаш нужда от това.
Влязоха в кухнята.
— Господин Трент? — извика Едгар. — Полиция! В къщата ви сме! Тук ли сте, господин Трент?
— Мини отпред — каза Бош.
Разделиха се и Бош се отправи към спалните. Намери Трент в душ-кабината на голямата баня. Беше си направил примка от тел и я беше закачил за тръбата на душа. Беше с дрехите, в които ги беше посрещнал предишната вечер. Голите му стъпала опираха в плочките на пода. Изобщо не изглеждаше да е имал колебания относно начинанието си. Собствената му тежест го беше удушила, тоест можел беше да се откаже от самоубийството във всеки момент, но не го беше направил.
Хората от съдебна медицина трябваше да се произнесат, но по потъмняването на езика, провиснал от устата на жертвата, Бош прецени, че Трент е мъртъв поне от дванайсет часа. Смъртта беше настъпила в ранната сутрин, скоро след като Канал Четири беше разгласил на света скритото му минало и му беше лепнал етикета на заподозрян по случая с намерените кости.
— Хари?
Бош почти подскочи и се обърна.
— Не ме стряскай така. Какво има?
— Оставил е три страници прощално писмо на масичката за кафе.
Бош мина покрай Едгар и тръгна към дневната, като извади от джоба си латексови ръкавици.
— Прочете ли го?
— Да. Полицията и журналистите били унищожили живота му. Има и разни шантави неща.
Листата бяха разпръснати върху масичката. Бош седна на дивана до нея.
— В този вид ли ги намери?
— Да. Не съм ги докосвал.
Бош започна да чете. Последните думи на Трент представляваха яростна тирада на отрицание на вина за убийството на момчето и срещу сторената му неправда.
„Сега ВСИЧКИ ще узнаят! Вие ме унищожихте, УБИХТЕ МЕ! Кръвта пада върху вас, не върху мен. Не го направих аз, не го направих аз, не, не, НЕ! Никога не съм наранявал никого. Никога, никога, никога. Аз обичам децата. ОБИЧАМ ГИ! Вие наранихте мен. Вие. Но аз не мога да живея с болката от това, което най- безскрупулно ми причинихте. Не мога.“
Приличаше повече на речитатив, отколкото на излагане на мисли върху хартия. В средата на втората страница няколко имена бяха оградени, под заглавие „Носещи отговорност“. Списъкът започваше с Джуди Съртейн, включваше водещия на новините на Канал Четири и включваше още Бош, Едгар и трима непознати — Калвин Стъмбо, Макс Ребнер и Алисия Фелзер.
— Стъмбо е бил ченгето, а Ребнър — прокурорът по първото дело през шейсетте — вметна Едгар.
— Фелзер?
