— Не ми е известна.
До листата лежеше химикалката, с която сигурно беше писано. Бош трябваше да я даде за проверка на отпечатъци.
Всяка страница беше подписана. На последната се мъдреше странна молба, която Бош не успя съвсем да разбере:
„Единственото ми съжаление е за децата ми. Кой ще се грижи за тях? Те имат нужда от храна и дрехи. Имам малко пари. Парите остават за тях. Всичко, с което разполагам. Това е последното ми желание и завещание, подписано от мен. Дайте парите ми на децата. Нека Мортън даде парите безвъзмездно. Направете го за децата.“
— Децата му? — попита Бош.
— Много странно.
— Какво правите тук? Къде е Николас?
Детективите погледнаха към коридора. Там беше застанал нисък мъж в костюм. Бош реши, че е Мортън.
— Мъртъв е. Прилича на самоубийство.
— Къде е?
— В голямата баня, но не бих ви…
Мортън беше вече изчезнал към банята. Бош извика подире му:
— Не пипайте нищо. — После кимна на Едгар да го последва и да се погрижи за това, седна и отново заразглежда страниците. Чудеше се колко ли време е отнело на Трент, за да реши, че самоубийството е единствената му останала възможност и да напише цели три страници. Най-дългото прощално писмо, на което беше попадал.
Мортън се върна в стаята. Лицето му беше станало пепеляво.
— Опитах се да ви спра — каза Бош.
Гневът върна част от цвета на лицето на адвоката. Очите му се впиха в Бош.
— Доволни ли сте сега? Убихте го. Хвърлихте го на лешоядите и ето ви резултата. — Мортън махна към банята.
— Грешите, господин Мортън, въпреки че се създава такова впечатление. Всъщност ще се учудите колко съвпадат мненията ни за лешоядите.
— Лесно е да говорите сега, когато вече е мъртъв. Това писмо ли е? Оставил е писмо?
Бош се изправи и му направи място да седне на дивана.
— Само не пипайте страниците.
Мортън седна, извади очилата си и започна за разучава написаното.
Бош се приближи до Едгар и му подшушна:
— Ще използвам телефона в кухнята. По-добре да задвижим „връзки с медиите“ преди да сме затънали в лайна до гуша.
— Добре.
Преди да избере първия номер Бош провери последното обаждане на Трент с бутона за повторно избиране. Отговори телефонен секретар, от дома на Мортън.
Бош звънна на директния номер на Билетс. Тя вдигна веднага. Дъвчеше нещо.
— Съжалявам, че трябва да доведа това до знанието ти точно когато ядеш, но сме на гости на Трент, който малко се е поубил. Обесил се е в банята си с помощта на две телени закачалки. Оставил е и три страници прощално писмо. Отрича да има нещо общо с костите. Обвинява най-вече Канал Четири и полицията, в частност мен и Едгар, за смъртта си. Ти си първата, на която се обаждам.
— Всички знаем, че не ти си…
— Нямам нужда от опрощение, лейтенант. Какво ще разпоредиш да правя тук?
— Ще направиш рутинните обаждания. Аз ще се свържа с Ървинг и ще му кажа за последните събития. Ще стане напечено.
— Ами „връзки с медиите“? На улицата има цяла тайфа репортери.
— Аз ще им се обадя.
— Направено ли е нещо във връзка с Торнтън?
— Пуснато е по веригата. Брадли от „вътрешни“ го пое. След това, сега мога да се обзаложа, че Торнтън не само ще си загуби работата, но може и да му лепнат нещо отгоре.
— Добре, ние ще сме тук. Поне за известно време.
— Извести ме, ако намерите нещо, което свързва Трент с другия случай.
В съзнанието на Бош изплува скейтбордът и засъхналата кал по ботушите.
— Дадено.
Прекъсна връзката с Билетс и набра последователно съдебна медицина и отдела за експертизи.
Междувременно Мортън беше приключил с четенето.
— Господин Мортън, кога за последен път говорихте с господин Трент? — попита Бош.
— Снощи. Обади ми се вкъщи след новините. Шефката му ги била гледала и му се обадила.
— Знаете ли името й?
Мортън посочи средната страница от писмото.
— Написано е. Алисия Фелзер. Тя ми каза, че смятала да го освободи от работа. Студиото прави филми за деца. Не можела да го остави да изработва декори на място с деца. Разбирате ли? Даването на досието му на медиите унищожи този човек. Напълно безотговорно се намесихте в живота на един човек и…
— Господин Мортън, оставете ме да си задавам въпроси те. Запазете си гнева за репортерите, с които ми е ясно, че възнамерявате да си поговорите. Какво ще ми кажете за последната страница от писмото? Споменава децата си. Какво означава това?
— Нямам представа. Бил е разстроен, когато го е написал. Може и нищо да не означава.
— Защо ви потърси вчера?
— Защо, мислите? За да ми каже, че сте били тук, че всичко е минало по новините, че шефката му е звъняла и че искала да го уволнява.
— Каза ли ви дали той е заровил момчето на хълма?
Адвокатът възприе възможно най-негодуващото си изражение:
— Каза, че няма абсолютно нищо с тази история. Беше убеден, че го наказват за минала грешка, грешка от твърде далечното минало, и бих казал, че има право.
Бош кимна.
— Добре, Мортън, можете да си тръгвате.
— Какво говорите? Аз няма да…
— Понастоящем тази къща е обект на разследване. Разследваме смъртта на клиента ви, за да потвърдим или отречем, че е станало от собствената му ръка. Няма повече какво да правите тук. Джери?
Едгар направи знак с ръка на Мортън.
— Хайде. Време е да излезете и да покажете лицето си по телевизията. Ще е добре за бизнеса, нали така?
Мортън се изправи и напусна намусен. Бош отиде до прозореца и леко отмести завесата. Щом излезе от къщата, Мортън се насочи директно в центъра на скупчилите се репортери и започна една пледоария. Нямаше нужда да се чува, за да се разбере за какво става дума.
Когато Едгар се върна, Бош го помоли да позвъни на дежурния в участъка и да извика кола на Уъндърланд Авеню. Бяха нужни хора за въвеждане на ред. Имаше усещането, че журналистическата тълпа ще се умножи като вирус — все по-голяма и по-гладна с всяка изминала минута.
19.
Намериха децата на Трент, докато претърсваха къщата му, след като тялото беше откарано от съдебна медицина. Двете чекмеджета на малкото бюро в дневната бяха натъпкани със сведения, снимки и банкови документи, включително няколко дебели плика със спрени чекове. Всеки месец Трент беше изпращал малки суми на няколко благотворителни организации, занимаващи се с обличането и изхранването на деца. По
