Гледай между буквите.
Зачаках, наблюдавайки клепачите му. Видях, че движенията на очите започнаха отново.
— Джак ти говори, Лотън. Казва ти за агентката. Казва, че тя има нова информация за обира на снимачната площадка.
Дълго чаках. Питах се дали да не спомена името на Геслер, после реших, че е по-добре да не го правя.
— Какво ти казва той, Лотън?
— Нещо не е наред със серийния номер. Съвпада с друг.
— Тя вече обадила ли му се е?
— Обадила му се е.
— А ти къде си, когато ти казва това?
— Двамата сме в колата. Отиваме в съда.
— На процес ли?
— Да.
— Кого съдят?
— Едно мексиканско хлапе. Бандитче, убило един корейски бижутер в Западния район. Алехандро Пениенда. Ще четат присъдата.
— Пениенда ли е обвиняемият?
— Да.
— И агентката се обажда на Джак преди да влезете в съда за да чуете присъдата?
— Да.
— Добре, Лотън.
Разбрах онова, което исках. Опитах се да измисля какво; друго да го питам.
— Джак каза ли името на агентката, Лотън?
— Не, не го каза.
— А каза ли, че ще провери информацията, която му е съобщила?
— Каза, че това са глупости и не означават нищо.
— Ти повярва ли му?
— Да.
— Хубаво, Лотън. След малко ще ти кажа да отвориш очи. После искам да се чувстваш така, сякаш току-що си се събудил, но да си спомняш какво сме говорили.
— Добре.
— Искам също да се почувстваш по-добре. Да не се притесняваш за… нещата в живота си. Да бъдеш щастлив, доколкото е възможно.
— Да.
— А сега отвори очи.
Клепачите му потрепнаха веднъж и очите му се отвориха. Погледът му обходи тавана, после се спря върху мен. Очите му изглеждаха по-ясни отпреди.
— Хари…
— Как се чувстваш, Лотън?
— Добре.
— Спомняш ли си какво говорихме?
— Да, за малкия мексиканец. Пениенда. Той не прие сделката, която му предложи прокуратурата. Рискува и получи доживотна присъда без право на обжалване.
— Човек се учи, докато е жив.
От гърлото му се изтръгна нещо като клокочещ смях.
— Добре го каза… Докато отивахме в съда, Джак ми каза за обаждането от Уестуд.
— Спомняш ли си кога произнесоха присъдата срещу Пениенда?
— В края на февруари. Това беше последният ми процес. Месец по-късно ме простреляха в онзи шибан бар и станах история. Наблюдавах лицето на Пениенда, докато слушаше присъдата, и знаех какво вижда — решетки до живот. Е, получи каквото му се полагаше.
Той се засмя пак и видях как светлината в очите му угасна.
— Какво има, Лотън?
— Той е в затвора и играе хандбал или си предлага задника да го чукат, а аз съм тук. Всъщност и аз получих доживотна присъда без право на обжалване.
Крос се вторачи в мен. Кимнах, защото това беше единственото, което можах да измисля да направя.
— Не е честно, Хари. Животът е несправедлив.
17
Библиотеката беше една от най-старите сгради в града. Изглеждаше като джудже пред модерните постройки от стъкло и стомана наоколо. Вътре имаше красива ротонда с купол и мозайки, изобразяващи основаването на града. Библиотеката бе изгоряла в умишлен палеж, а после бе възстановена в първоначалната си красота. Отидох след като бе реставрирана — за пръв път, откакто бях дете. И продължих да я посещавам. Не съм запален читател. Не мога да седя на едно място достатъчно дълго. Но ходя там заради обстановката. Напомня ми за Лос Анджелис от миналото. Там, където се чувствах удобно. Занасях си обяда в читалнята или във вътрешните дворове на горните нива и се хранех, докато четях или си водех записки. Опознах пазачите от охраната и библиотекарите. Имах читателска карта, макар че не взимах книги за вкъщи.
Отидох в библиотеката, защото вече не можех да се обадя на Кийша Ръсел, за да ми помогне в издирването на материали във вестниците. Обаждането й в Сакраменто, за да ме провери, когато я бях помолил да потърси информация в пресата за Марта Геслер, беше предупреждение. Журналистическото й любопитство щеше да я заведе по-надалеч, към места, където не исках да бъде.
Главната справочна читалня се намираше на втория етаж. Познах жената зад бюрото, макар да не бях разговарял с нея. Видях, че и тя ме позна, докато се приближавах. Използвах читателската си карта вместо полицейска значка. Жената прочете името ми и каза:
— Знаете ли, че се казвате като един прочут художник?
— Да, знам — отвърнах.
Библиотекарката се изчерви. Беше около трийсет и пет годишна и с непривлекателна прическа. На табелката на гърдите й пишеше: госпожа Молой.
— Разбира се, че знаете. Няма начин. Какво мога да направя за вас?
— Искам да прегледам броевете на „Лос Анджелис Таймс“ отпреди три години.
— Да търсите с ключова дума?
— Предполагам. Какво означава това? Библиотекарката се усмихна.
— Броевете на „Таймс“ от 1987 година насам са качени на компютър. Ако онова, което търсите, е публикувано след тази година, трябва само да седнете пред някой от компютрите ни, да напишете ключова дума или фраза, например име, и да я търсите.
— Чудесно. Точно това искам да направя.
Тя се усмихна отново и ми даде някакво пластмасово устройство. Не приличаше на компютрите, които бях виждал.
— Как да го използвам?
Жената едва не се изсмя на глас.
— Това е пейджър. В момента всичките ни компютри са заети. Ще ви позвъня по пейджъра веднага щом някой се освободи.
— Аха.
— Пейджърът не работи извън сградата. И не издава звук, а вибрира. Затова го дръжте в себе си.
— Добре. Имате ли представа колко време ще трябва да чакам?
— Имаме ограничение от един час. Това означава, че някой от компютрите ще се освободи след
