мен.
— Ами да опитаме — каза той. — Ще знам колко е часът и кога започват любимите ми предавания.
— Добре — отсечено рече тя. — Както кажеш.
После излезе и затвори вратата. Наведох се и включих кабела на часовника в контакта. После протегнах ръка, сверих го и включих камерата. Накрая прибрах чука в кутията с инструментите и щракнах ключалката.
— Хари?
— Какво? — попитах, макар да знаех какъв ще е въпросът.
— Донесе ли ми от онова?
— Малко.
Пак отворих кутията с инструментите и извадих плоската, която бях напълнил в магазина за алкохол.
— Дани каза, че си бил махмурлия. Сигурен ли си, че искаш?
— Разбира се, че искам. Дай ми глътка, Хари, моля ти се…
Изпълних желанието му и се почувствах някак виновен, че съм дал на този сломен човек единствената радост, която, изглежда, е останала в живота му.
— Слушай, Лотън, дойдох да те предупредя. Мисля, че бръкнах в гнездото на осите.
— Какво стана?
— Опитах се да намеря агентката, която се е обадила на Джак Дорси за проблема със серийния номер на банкнотата.
— Аха. Намери ли я?
— Не. Името й е Марта Геслер. Говори ли ти нещо?
Погледът му се плъзна по тавана, сякаш спомените му бяха там.
— Не. Трябва ли?
— Не знам. Изчезнала е безследно скоро след деня, в който се е обадила на Джак.
— По дяволите!
— Разбрах го, когато се обадих, за да я потърся.
— Ще дойдат ли да говорят с мен?
— Не знам. Но точно затова искам да те предупредя. Мисля, че може да дойдат. Свързват случая с тероризма. С разследването се занимава специален екип, създаден след 11 септември. И чух, че имали навика първо да стрелят и после да ти четат правата.
— Не искам да идват тук, Хари. В какво ме забърка?
— Съжалявам, Лотън. Ако дойдат, остави ги да задават въпросите си и отговаряй, доколкото можеш. Питай ги за имената им и кажи на Дани да ми се обади, след като си тръгнат.
— Ще се опитам. Но не искам да ми досаждат.
— Знам, Лотън.
Приближих се до инвалидната му количка и му показах бутилката.
— Искаш ли още?
— И още как.
Излях голяма глътка в устата му и после малко вода. Очите му леко се изцъклиха.
— Добре ли си?
— Да.
— Искам да ти задам няколко въпроса. Хрумнаха ми, след като разговарях с хората от ФБР.
— Какви въпроси?
— За обаждането до Джак. ФБР казаха, че няма запис Геслер да се е обаждала за списъка със серийните номера на банкнотите.
— Може да не е била тя. Джак не ми каза име. И дори да ми е казал, не си го спомням. Забравил съм го.
— Убеден съм, че е била тя. Всичко друго, което ми каза, съвпада. Тя е имала такава програма в преносимия си компютър, който обаче е изчезнал заедно с нея.
— Виж ти. Вероятно обаждането й е записано някъде. И записът е изчезнал заедно с нея.
— И аз така мисля. А спомняш ли си по кое време се обади?
— Нямам представа, Хари. Беше просто едно от многото обаждания. Сигурен съм, че Джак го е отбелязал в дневника.
Имаше предвид регистъра, където се записва всичко в хронологична последователност. Или поне трябва да е така.
— Да, знам. Но нямам достъп до него. Забрави ли, че вече съм външен човек?
— О, да бе.
— Каза ми, че тя се обадила десетина месеца след началото на разследването. Вече сте работели по други случаи, но Дясак продължил да се занимава с убийството на Анджела Вентън. Тя бе убита на 16 май 1999 година. Марта Геслер е изчезнала на 19 март следващата година, десет месеца по-късно.
— Тогава съм си спомнил точно. Какво друго искаш?
— Само… — Не довърших мисълта си. Опитвах се да реша какво да попитам и как да се изразя. Нещо в хронологията не беше наред.
— Само какво?
— Знам ли. Щом Джак е говорил наскоро с агентката, би трябвало да спомене нещо, когато е изчезнала. Това беше голяма новина. Всеки ден пишеха във вестниците и говореха по телевизията за инцидента. Възможно ли е да се е обадила по-рано, в началото на разследването? Така Джак би могъл да забрави за обаждането й, когато е било съобщено за изчезването й.
Крос мълча известно време — обмисляше предположението ми. Аз пък размишлявах и върху други версии, но не стигах доникъде.
— Дай ми още малко питие, Хари.
Той всмукна голяма глътка и се закашля. Когато заговори отново, гласът му беше още по-дрезгав.
— Не. Мисля, че беше десет месеца по-късно.
— Затвори очи за секунда, Лотън.
— Какви ги говориш?
— Затвори очи и се съсредоточи върху спомена. Фокусирай се върху онова, което е останало в паметта ти.
— Да ме хипнотизираш ли се опитваш, Хари?
— Опитвам се да те накарам да се съсредоточиш и да ти помогна да си спомниш какво е казал Джак.
— Няма да стане.
— От теб зависи, Лотън. Отпусни се. Опитай се да забравиш всичко друго. Мисли само какво е казал Джак за обаждането.
Очите му се раздвижиха под тънките, полупрозрачни клепачи, но след няколко мига се забавиха и спряха. Наблюдавах лицето му и чаках. От години не бях пробвал методите си на хипноза, за да събуждам спомени за визуални описания на събития и заподозрени. Исках Крос да си спомни времето и мястото на разговора си с Дорси и възможно повече подробности от него.
— Представи си, че съзнанието ти е черна дъска, Лотън, и ти я изтриваш. Виждаш ли я?
— Да.
— Добре. Приближи се до дъската и напиши името на Джак най-отгоре, за да има място отдолу.
— Това е глупаво, Хари. Аз…
— Направи ми това удоволствие, Лотън. Напиши името на Джак най-отгоре на дъската.
— Добре.
— Хубаво. А сега погледни дъската и под името на Джак напиши думите „телефонно обаждане“.
— Готово.
— Добре. Вгледай се в тези три думи и се съсредоточи върху тях: Джак. Телефонно обаждане.
Последва тишина, нарушавана само от едва доловимото тиктакане на новия часовник.
— Лотън, сега искам да се съсредоточиш върху черното пространство около думите. Около буквите.
