Включих на скорост и потеглих към Уестуд.
— Разбира се, не мога да ти платя — добави Рой. — И вероятно повече няма да мога да се свържа с теб.
— Виж какво, престани да ме наричаш смотаняк и ще бъдем квит.
Той кимна, сякаш говорех сериозно и е съгласен със споразумението. Спуснахме се към крайбрежната магистрала и поехме нагоре по каньона Санта Моника, после отново по Сан Висенте.
— Какво мислиш за онова, което прочете? — обади се най-сетне Рой.
— Струва ми се, че си направил необходимото. А служителят на бензиностанцията, който я е видял онази вечер? Отхвърлен ли е като заподозрян?
— Да, проверихме го. Беше чист. Бензиностанцията е оживена и той е бил там до полунощ. Записан е на камерата на охраната. И не е излизал от будката, след като тя се е отбила и после е потеглила. Алибито му за времето след полунощ също е проверено.
— Нещо друго от видеозаписа? Не видях нищо в папката.
— Не. Записът е безполезен, освен че я показваше, и това беше последният път, когато я видях.
Линдъл погледна през стъклото. Бяха минали три години, а той още беше влюбен в Марта Геслер. Трябваше да запомня това и да пресея през тази призма всичко, което Рой казваше и правеше.
— Има ли шанс да видя всички материали от разследването?
— Никакъв.
— Деветият етаж?
Той кимна.
— Дойдоха, извадиха чекмеджето и ги взеха. Повече няма да ги видя. Вероятно няма да ми върнат и проклетото чекмедже.
— Защо те не ме сплашиха, а накараха теб?
— Защото те познавам. Но предимно защото ти не трябва Да знаеш за тях.
Кимнах и завих по Уилшир. Сградата на ФБР се видя в Далечината пред нас.
— Виж какво, Рой, не знам дали между двете неща има връзка. Говоря за Марта Геслер и случилото се в Холивуд. Анджела Бентън. Марта се е обадила за нещо по този случай, но това не означава, че между двете престъпления има връзка. Има други улики, които ще проследя. Тази е само една от тях. Разбираш ли?
Линдъл отново погледна през стъклото и измънка нещо, което не чух.
— Какво?
— Никой не я наричаше Марта, докато не изчезна. После във вестниците и по телевизията започнаха да я наричат така, Тя мразеше името Марта.
Кимнах, защото нямаше какво друго да направя. Влязох в служебния паркинг и спрях до площадката пред входа на сградата.
— Може ли да ти се обаждам на номера, който беше в папката?
— Да, по всяко време. Но първо се увери, че телефонът ти не се подслушва.
Замислих се за това. Линдъл огледа площадката, сякаш преценяваше дали е безопасно да слезе.
— Ходиш ли често в Лас Вегас? — попитах го.
Той отговори, без да ме поглежда — не откъсваше очи от площадката и прозорците на сградата.
— Винаги когато имам възможност. Но трябва да се дегизирам. Много хора там не ме харесват.
— Убеден съм.
Работата му под прикритие и разследването на екипа ми бяха довели до ареста на една важна фигура от подземния свят и на повечето й подчинени.
— Видях съпругата ти в Лас Вегас преди месец — каза той. — Играеше карти. Мисля, че беше във „Фламинго“. Пред нея имаше прилична купчина чипове.
Познавах Елинор Уиш от онзи случай в Лас Вегас. И тогава се бях оженил за нея.
— Бившата ми съпруга. Но не те попитах за това.
— Знам.
Явно доволен от видяното, Линдъл отвори вратата и слезе от колата. После ме погледна и зачака да кажа нещо. Кимнах.
— Ще поема случая ти, Рой.
— Е, значи може да ми се обаждаш по всяко време. И се пази, смотаняк.
Усмихна се лукаво и затвори вратата преди да успея да кажа нещо.
14
Върнах се във Вали и минах през прохода Сепулведа. Движението беше натоварено и стигнах до Мълхоланд Драйв чак след половин час. Излязох от магистралата и поех на запад по планинския хребет. Слънцето залязваше зад Малибу и оставяше светла диря в небето. Лъчите му се отразяваха в смога във Вали и го озаряваха в ярки оттенъци на оранжево, розово и пурпурно. Това ми беше нещо като награда, че се налага да дишам мръсния въздух всеки ден. Вечер небето ставаше светлооранжево, осеяно тук-там с ивици бяло. Бившата ми съпруга го наричаше „Крем със сметана“, докато се любуваше на залеза от задната тераса на къщата ни. Тя имаше определение за всичко и това често ме разсмиваше.
Споменът как Елинор седи на задната тераса изглеждаше далечен и спотаен в съвсем различен период на живота ми. Замислих се върху думите на Линдъл, че я е видял в Лас Вегас. Той знаеше, че питам за нея, макар да отрекох. Почти всеки ден решавах да отида там, да я намеря и да я помоля да ми даде втори шанс — по нейните условия. Вече нямах работа в Лос Анджелис, която да ме задържа. Можех да отида, където искам. Можех да отида при нея и да живеем заедно в града на греха. Тя щеше да запази свободата си да задоволява потребността си да играе покер в казината. И в края на деня можеше да се връща вкъщи при мен. Все щях Да си намеря някаква работа. За човек с моите умения винаги има нещо в Лас Вегас.
Веднъж си събрах багажа, хвърлих кашона на задната седалка на мерцедеса и стигнах чак до Ривърсайд, но изпитах познатите страхове и спрях. Изядох един хамбургер в „Ин енд Аут“ и се върнах вкъщи. Не си направих труда Да разопаковам нещата. Сложих кашона на пода в спалнята и извадих дрехите, защото щяха да ми трябват през следващите две седмици. Празният кашон остана там, готов за следващия път, когато решах да го напълня и да отида в Лас Вегас.
Страхът. Не можех да се отърся от него. Страх от отказ, от несподелена любов и от чувствата, още спотайващи се дълбоко в душата ми. Всичко това се смесваше, завладяваше ме и не ми позволяваше да предприема нищо. Парализираше ме. Ето защо си стоях вкъщи.
Аз вярвам в теорията за единствения куршум. Можеш да се влюбваш и да любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява.
Може би Рой Линдъл бе пронизан с куршум с името на Марта Геслер. Не знам. Знаех само, че Елинор Уиш е куршумът, предназначен за мен. Тя ме бе пронизвала многократно. Преди и след това имаше и други жени, но раната, оставена от нея, не зарасна. Още кървях и знаех, че винаги ще ме боли за Елинор. Така и трябваше да бъде, защото нещата в сърцето са неизброими.
15
Детективите в полицията на Лос Анджелис наричат щата Айдахо „Синия рай“, защото е крайната цел на мнозина от тях — работят по двайсет и пет години и после напускат. Чувал съм, че там имало цели квартали, населени с бивши ченгета от Лос Анджелис. Посредниците при продажбите на недвижими имоти от „Кьор д’Ален“ и „Сандпойнт“ пускат обяви в бюлетина на полицейския профсъюз. Във всеки брой.
Разбира се, някои ченгета предават значките си и отиват в Невада, за да се пекат на слънце в пустинята, и си намират почасова работа в казината. Други изчезват в Северна Калифорния — в затънтените гори на Хумболд Каунти има повече бивши ченгета от производители на марихуана, само че производителите не знаят това. Трети се отправят към Мексико. Там още има места, където с пенсия от полицията можеш да си позволиш ранчо с климатична инсталация и изглед към океана.
Но някои остават. Прекарали са съзнателния си живот в усилия да внесат разум и ред в обществото и
