— Чудесно.
Кимнах и погледнах Бърнет. Бях смаян от сина му. Андре приличаше на борец, но бе намерил призванието си в живота, работейки с електрически вериги и микропроцесорни чипове. Видях гордостта в очите на баща му.
— Дай ми петнайсет минути да монтирам всичко, после ще ти покажа как да инсталираш камерата и да изключваш чипа с информацията.
— Звучи чудесно.
Седнах с Бърнет в кабинета му и поговорихме за полицията и за няколко от случаите, по които бяхме работили заедно. Единият беше за наемен убиец, който бе застрелял подадената му мишена в южен Лос Анджелис и после работодателя си в Холивуд, когато поръчителят не бе платил втората половина от договорената сума. Екипът ми, Бигър и партньорът му Майлс Манли работихме по случая цял месец. Направихме пробив, когато Биг и Манли откриха в квартала на мишената свидетел, който си спомни, че е видял бял мъж в Деня на убийството, и описа колата му — черен корвет с червена кожена тапицерия. Автомобилът съвпадаше с превозното средство, използвано от съседа на втората жертва. След дълъг разпит, проведен от Бигър и мен, той направи самопризнания.
— Винаги е нещо дребно — каза Бърнет и се облегна на стола. — Това ми харесваше най-много. Никога не знаеш откъде ще се появи пробивът.
— Знам какво имаш предвид.
— Липсва ли ти?
— Да. Но ще си го възвърна. Вече започвам.
— Имаш предвид усещането, а не работата.
— Да. А ти? Липсва ли ти?
— Сега печеля повече пари, отколкото са ми необходими. Да, тръпката ми липсва. Не я изпитвам, докато наемам охрана и поставям камери за наблюдение. Внимавай какво правиш, Хари. Може да станеш преуспяващ бизнесмен като мен и после да се излежаваш, да си спомняш миналите дни и да си мислиш, че са били по-хубави, отколкото са в действителност.
— Ще внимавам, Биг.
Той кимна, доволен, че ми е дал съвет.
— Не е необходимо да ми казваш, ако не искаш, Хари, но предполагам, че човекът в инвалидната количка е Лотън Крос, нали?
Поколебах се, но после реших, че няма значение.
— Да, той е. Работя върху нещо друго и пътищата ни се кръстосаха. Отидох да го видя и Крос ми каза някои неща. Просто искам да се уверя, че всичко с него е наред.
— Желая ти успех. Спомням си съпругата му. Виждал съм я няколко пъти. Мила жена.
Кимнах. Знаех какво има предвид Бърнет. Надяваше се, че Крос не е тероризирай от съпругата си.
— Хората се променят — отбелязах. — Ще разбера какво става.
След няколко минути влезе Андре и ми преподаде урок по електронно наблюдение. Камерата беше монтирана в часовника и готова за запис. Трябваше само да го сложа на стената и да го включа. Докато нагласявах часа, щях да активирам наблюдението, натискайки циферблата. За да извадя чипа с информацията, трябваше да махна задния капак на часовника, но не се притеснявах от това — предполагах, че един цикъл на наблюдение ще е достатъчен, за да разбера онова, което ме интересуваше.
Андре сложи часовника в кутия с подплата, после ми стисна ръката и излезе от кабинета. Погледнах Бърнет. Време беше да тръгвам.
— Той ти е повече от помощник.
— Андре е душата на това място.
Бигър посочи към стената, отрупана с похвали и препоръки, поставени в рамки.
— Довеждам клиентите тук, смайвам ги, подписваме договор и Андре го изпълнява. Разбира какво е необходимо и го прави.
Кимнах и станах.
— Искаш ли пари за това нещо? — попитах го и вдигнах кутията с часовника.
— Не и ако ми го върнеш. — Бърнет се усмихна, после лицето му стана сериозно. — Това е най-малкото, което мога да направя за Лотън Крос.
— Разбирам. — Усещането ми беше познато.
Стиснахме си ръцете и си тръгнах, стиснал часовника подмишница. Дано да ми покажеше, че светът не е толкова лош, колкото мислех.
16
На връщане към Удландс Хилс се отбих вкъщи и взех кутията с инструменти от килера, после минах през магазина за алкохол. Не се обадих на Лотън Крос. Шансът да си е у дома беше сто процента.
Даниела Крос отвори вратата чак след като потропах три пъти. Като ме видя, напрегнатото й лице се намръщи още повече.
— Той спи — каза тя. — Още се съвзема от вчера.
— Тогава го събуди, Дани. Трябва да говоря с него.
— Не може да нахлуваш тук, когато поискаш. Вече не си ченге. Нямаш право.
— А ти имаш ли право да решаваш с кого да се вижда Лотън?
Това сякаш малко охлади гнева й. Даниела погледна кутията с инструменти и после кутията под мишницата ми.
— Нося му подарък. Виж какво, Дани, трябва да говоря с Лотън. Ще дойдат да го видят едни други хора. Искам да го подготвя.
Без да каже нито дума, Дани се отдръпна и отвори широко вратата. После вдигна ръка и ми направи знак да вляза. Прекрачих прага и тръгнах към стаята на Лотън.
Той спеше в инвалидната си количка. Устата му беше отворена и на лицето му имаше капка от течност, която приличаше на лекарство. Не исках да го гледам. Лотън ми напомняше за онова, което можеше да ми се случи. Сложих инструментите и часовника на леглото и затворих вратата, като я треснах силно с надеждата да събудя Лотън. Мисълта да го докосна, за да го събудя, не ме привличаше.
Обърнах се към него и забелязах, че клепачите му потрепват и се отварят наполовина.
— Здрасти, Лотън. Аз съм, Хари Бош.
Видях зелената светлинка на монитора на бюрото и отидох зад инвалидната количка, за да го изключа.
— Хари? — попита той. — Къде си?
Застанах пред него със застинала усмивка.
— Ето ме. Разсъни ли се?
— Да…
— Добре. Трябва да ти кажа нещо. И съм ти донесъл подарък.
Приближих се до леглото и бръкнах в кутията с часовника.
— Уиски?
В гласа му се долови възбуда. Отново съжалих за избора си на думи и му показах часовника.
— Донесох ти този стенен часовник. Сега ще можеш да виждаш колко е часът.
Той изпъшка.
— Тя ще го махне!
— Ще й кажа да не го маха. Не се безпокой.
Отворих кутията с инструментите и извадих чук и гвоздей. Огледах стената вляво от телевизора и избрах място в средата. Отдолу имаше електрически контакт. Вдигнах високо гвоздея и го забих в стената. Докато окачвах часовника, вратата се отвори и Дани надникна в стаята.
— Какво правиш? Той не иска часовник тук.
Нагласих часовника, отпуснах ръце и я погледнах.
— На мен пък ми каза, че иска.
И двамата погледнахме Лотън, за да реши спора. Очите му се стрелкаха ту към съпругата му, ту към
