просто не могат да си тръгнат. Така ти се отразява работата. Ограбва те от възможността да се радваш на постигнатото. Няма награда за свършеното.
Един от малцината ми познати, които се бяха отказали от значката, но не и от града, беше Бърнет Бигър. Бе служил в полицията на Лос Анджелис двайсет и пет години — втората половина от тях в Южното районно управление, отдел „Убийства“, после бе напуснал и бе започнал дребен бизнес заедно със сина си, близо до летището. „Професионална охрана Бигър и Бигър“ се намираше на Сепулведа, близо до Ла Тихера. Сградата беше безлична, а кабинетите — непретенциозни. Бизнесът на Бигър бе ориентиран предимно към осигуряване на охранителни системи и патрули на складовете около Летището. Последния път, когато разговарях с него — вероятно преди две години, той ми каза, че имал четириисет служители и бизнесът му вървял добре.
Но с половин уста призна, че му липсвала истинската работа, както се изрази. Жизненоважната работа, която променя нещата. Да охранява склад, пълен с джинси, произведени в Тайван, можеше и да е доходно. Но изобщо не можеше да се сравни с вълнението да проснеш убиец на пода и да му сложиш белезниците. Нямаше нищо общо. И на Бигър му липсваше точно това. Ето защо реших, че мога да се обърна към него за помощ за онова, което исках да направя за Лотън Крос.
В офиса имаше малка чакалня с машина за кафе, но аз не възнамерявах да стоя дълго. Бърнет Бигър дойде и ме покани в кабинета си. Беше едър и плещест и трябваше да го следвам по коридора, вместо да вървя до него, защото той го заемаше почти целия. Главата му беше обръсната — нов облик за него, доколкото ми беше известно.
— Виждам, че си сменил прическата.
Той прокара длан по лъскавия си череп.
— Наложи се, Хари. Сега това е на мода. Пък и побелявам.
— Всички побеляваме.
Бигър ме заведе в кабинета си. Помещението не беше малко, но не беше и голямо. Имаше основните неща, дървена ламперия, похвали и препоръки в рамки, изрезки от вестници и снимки от дните му в полицията. Вероятно изглеждаха много внушителни на клиентите.
Бигър се настани зад отрупаното с книжа бюро и ми посочи стола срещу него. Докато сядах, забелязах на стената зад гърба му лозунг в рамка. „Бигър и Бигър стават все по-добри и по-добри“.
Бърнет се наведе напред и сложи ръце на бюрото.
— Е, Хари, не очаквах да те видя пак. Странно е, че те гледам на този стол.
— И за мен е странно, че те виждам. И аз не предполагах, че пак ще се срещнем.
— Дошъл си да търсиш работа? Миналата година чух, че си напуснал. Ти си последният човек, за когото мислех, че ще напусне полицията.
— Никой не остава до края, Бърнет. Благодаря за предложението, но вече имам работа. Искам малко помощ.
Бигър се усмихна и кожата около очите му се опъна. Беше заинтригуван. Знаеше, че никога няма да стана охранител на корпоративни или индустриални предприятия.
— Не съм те чувал да искаш помощ за нещо. Какво ти трябва?
— Електронно наблюдение. Камера, която никой в стаята да не може да забележи.
— Колко голяма е стаята?
— С размерите на спалня. Може би пет на пет метра.
— Не се занимавай с тези неща, Хари. Започнеш ли да шпионираш по този начин, ще се пристрастиш. Ела да работиш за мен. Ще ти намеря някаква…
— Не, не е такова нещо, а страничен аспект на убийство, което разследвам. Човекът е в инвалидна количка. По цял ден седи и гледа телевизия. Искам да се уверя, че с него се държат добре. Със съпругата му става нещо. Или поне аз мисля така.
— Имаш предвид насилие?
— Може би. Не знам какво точно. Но има нещо.
— Човекът знае ли за намеренията ти?
— Не.
— Но ти имаш достъп до стаята?
— Да. Ще можеш ли да ми помогнеш?
— Имаме камери. Но трябва да разбереш, че повечето неща имат индустриално приложение. Обемиста техника. Струва ми се, че ти трябва малка камера като за наблюдение на бебета.
— Не искам да бие на очи. Човекът е бивше ченге.
Бигър кимна и стана.
— Ела в стаята с техниката и виж какво имаме. Андре е там. Ще те ориентира.
Поведе ме към задната част на сградата и влязохме в стаята с техниката — помещение с размерите на двоен гараж, пълно с тезгяхи, лавици и всякакви електронни уреди. Пред екрана на малък телевизор се бяха събрали трима мъже. Познах единия, най-едрия — Андре, сина на Бърнет. Виждах го за пръв път, но се досетих, че е той, по размерите а приликата с баща му. И по обръснатата глава.
Бърнет ме представи и Андре обясни, че гледат запис на кражба с взлом в склад на клиент. Баща му каза какво търся и синът ме заведе до друг тезгях и ми показа камери, които могат да се скрият във ваза, лампа, рамка на картина и часовник. Спомних си как Лотън Крос се бе оплакал, че не вижда колко е часът на телевизионния екран, и избрах последната.
— Тази ще свърши работа. Как се работи с нея?
— Това е часовник за класна стая. Искаш да го сложиш на стената на спалня? Ще изпъква като цици на…
— Андре — сгълча го баща му.
— Стаята не се използва като спалня — казах аз. — Той гледа телевизия там. Каза ми, че не вижда колко е часът на екрана. Затова няма да му се стори странно, когато занеса голям часовник.
Андре кимна.
— Добре. Искаш ли звук? Цвят?
— Звук, да. Цвят би било добре, но не е необходимо.
— Хубаво. Искаш ли да предава, или всичко да е вътре?
Погледнах го тъпо и му стана ясно, че не разбирам.
— Правя го по два начина. Единият е камерата да предава образ и звук към приемник, който ги записва на видео. Ще трябва да намериш сигурно място за приемника в радиус от трийсетина метра. В микробус пред къщата ли ще бъдеш?
— Нямам такива планове.
— Добре. Вторият вариант е дигитална камера с вграден чип, на който да записваме директно всичко.
— Няма да стане. Смятам да я проверявам на няколко дни.
Замислих се как ще съумея да скрия приемника в къщата. Може би в гаража. Можеше да се престоря, че отивам в гаража да изхвърля нещо, и да скрия приемника на място, където Дани Крос няма да го види.
— Може да намалим скоростта на записване, ако е необходимо.
— Как?
— По няколко начина. Първо, може да включим камерата часовник, който да я изключва, да речем, от полунощ до осем сутринта. Или да забавим записаните кадри за секунда. Но образът ще подскача.
— А звукът? И той ли ще подскача?
— Не, звукът е отделно. Ще имаш пълен запис на звука.
Кимнах, но не бях сигурен дали искам да пропусна части от визуалния запис.
— Може да сложим сензор за движение. Този човек в инвалидната количка движи ли се много?
— Не. Парализиран е. През повечето време седи и гледа телевизия.
— Тогава в стаята има движение само когато влезе гледачът, а ти искаш да наблюдаваш точно него. Така ли е?
— Да.
— В такъв случай няма проблем. Ще сложим сензор за движение и на чипа ще се запишат два дни.
