— Ще бъда у вас след половин час, Дани. Изчакай ме.
Затворих преди тя да продължи да оспорва намеренията ми. Обърнах се и излязох, като този път не угасих лампата.
Беше започнал да ръми лек дъжд. Магистралата бе осеяна с капки масло, които забавяха придвижването. Беше ми необходим повече от час, за да стигна. Спрях на алеята за коли и вратата на гаража започна да се вдига — Дани Крос ме чакаше. Слязох от мерцедеса и влязох в гаража. Помещението беше за две коли и пълно с кашони и мебели. Имаше и стар шевролет „Малибу“. Капакът му беше открехнат, сякаш някой бе работил по двигателя и бе забравил да го затвори, докато си почива. Спомних си, че Лотън Крос караше някаква мощна кола от шейсетте години на миналия век. Но върху автомобила имаше дебел слой прах, а на покрива бяха натрупани кашони. Едно беше сигурно — Лотън никога повече нямаше да кара шевролета.
Вратата към къщата се отвори и на прага застана Дани. Беше облечена в дълъг халат, стегнат с колан на тънката й талия. На лицето й отново бе изписана подозрителността, с която бях започнал да свиквам. Жалко. Дани беше красива жена. Поне преди години.
— Здрасти, Дани — казах и кимнах. — Няма да се бавя. Ако само ми покажеш…
— Всичко е там, до пералнята.
Тя посочи към нишата пред шевролета. Отидох там и видях нещо като ниска кантонерка от четири чекмеджета. Ключалките им бяха извадени. Лотън вероятно я бе взел от разпродажба на употребявани вещи.
Наведох се и отворих горното чекмедже вляво. Вътре нямаше папки, а канцеларски материали — класьор с пожълтели визитки, снимка в рамка на Дани и Лотън Крос в някой по-щастлив момент и сгъната карта на северен Лос Анджелис.
Папките на Крос бяха в следващото чекмедже. Прегледах имената върху тях, като се мъчех да намеря връзка с онова, върху което работех. Нищо. Издърпах горното чекмедже вдясно и видях още папки. Най- после намерих папка с надпис „Айдолон Продъкшънс“. Извадих я, оставих я отгоре и продължих да преравям останалите.
След малко попаднах на папка с надпис „Антонио Маркуел“ и си спомних случая, защото преди пет-шест години се бе вдигнал голям шум в медиите. Маркуел беше деветгодишно момче, което изчезна от задния двор на дома си в Чатсуърт. По случая работеше отдел „Обири и убийства“ съвместно с ФБР. След седмица намериха заподозрян — педофил с каравана. Той заведе Лотън Крос е партньора му Джак Дорси до трупа на момчето. Тялото беше заровено близо до скалите в каньона Бронсън. Никога нямаше да го намерят, ако не бяха открили убиеца. В онези хълмове има твърде много места, където да скриеш труп.
Случаят беше голям — от онези, които те прославят в полицията. Крос и Дорси вероятно бяха обрали лаврите. Но нямаха представа какво им готви бъдещето.
Затворих чекмеджето. Нямаше други папки, свързани с разследването ми. Последното чекмедже беше празно. Отворих папката, която бях извадил. Трябваше да я пъхна под мишница и да си тръгна. Но бях развълнуван. Предчувствах нещо. Може би нова следа или пробив. Изгарях от нетърпение да разбера какво има в папката.
Щом я отворих, разбрах, че това не са всички материали по случая. Крос бе направил копия на някои от документите, вероятно за да ги чете вкъщи или по пътя. Основните материали липсваха. Нямаше доклади, свързани с убийството на Анджела Бентън, а само за обира и престрелката на снимачната площадка. Имаше записи на показания на свидетели, включително моите, и съдебномедицински анализи. ДНК анализът на кръвта, намерена в откраднатия микробус, не съвпадаше с ДНК на спермата върху трупа на Анджела Бентън. Имаше резюмета на разпити и таблица за времето и мястото, на което се бяха намирали хората, свързани със случая. Този документ служеше и като алиби. Това беше начин за пресяване на многобройните участници в произшествието и за евентуално посочване на заподозрян.
Крос и Дорси бяха проверили единайсет души. Не всички имена ми бяха познати. Докладът беше добра находка. Оставих го настрана, за да го взема по-късно заедно с останалите документи, след като ги прегледам.
Продължих да ровя и извадих копие на доклада за парите, който съдържаше серийните номера на някои от откраднатите банкноти. И тогава чух гласа на Дани и се обърнах. Тя още стоеше на прага и ме гледаше.
— Намери ли каквото търсиш?
Погледнах я. Първото, което забелязах, беше, че коланът на халата й е развързан и отдолу се вижда светлосинята й нощница.
— Да, тук е. Просто искам да прегледам всичко. Ще си тръгна, ако настояваш.
— Закъде си се разбързал? Лотън още спи. Ще се събуди чак сутринта.
Гледаше ме в очите. Опитах се да разгадая изражението й. Преди да успея да отговоря, чух шум. По алеята пред къщата зави кола.
Обърнах се и видях стандартен държавен автомобил „Краун Виктория“ — спираше на светлината пред гаража. Вътре имаше двама мъже. Познах онзи до шофьора. С едва забележимо движение взех доклада за серийните номера на банкнотите и таблицата и ги пуснах през открехнатия капак на шевролета. Чух как паднаха в двигателя. После сложих папката отворена на капака.
На алеята спря втора „Краун Виктория“. Двамата мъже от първия автомобил вече бяха слезли и влизаха в гаража.
— ФБР — каза мъжът със списанието „Родителите днес“, когото бях видял в библиотеката, показа документ и значка и после бързо ги прибра.
— Как са децата? — попитах го.
За миг той се обърка и забави крачка. Но продължи да върви и спря пред мен. Партньорът му, който не показа значка, спря на няколко крачки вдясно.
— Ще трябва да дойдете с нас, господин Бош — каза познатият ми от библиотеката.
— В момента съм зает. Опитвам се да подредя гаража.
Агентът погледна над рамото ми към Дани Крос.
— Госпожо, бихте ли се прибрали вътре и затворили вратата? След няколко минути ще си тръгнем.
— Това е моят гараж и моята къща — отговори Дани.
Знаех, че възражението й е безполезно, но реакцията й ми хареса.
— Госпожо, това е работа на ФБР. Не ви засяга. Моля ви, влезте вътре.
— Щом е в моя гараж, ме засяга.
— Госпожо, няма да повтарям.
Настъпи мълчание. Не изпусках агента от поглед. Чух, че вратата зад мен се затвори. Свидетелката ми излезе. В същия миг агентът вдясно пристъпи към действие — вдигна ръце, хвърли се към мен и ме блъсна в шевролета. Лакътят ми се плъзна по покрива и бутна един от кашоните, който падна на пода. Разнесе се звън на стъкло.
Агентът беше опитен и аз не оказах съпротива. Знаех, че би било грешка. Той искаше точно това. Мъжът ме блъсна грубо в гърдите и изви ръцете ми зад гърба. Около китките ми щракнаха белезници. После той ме претърси и пребърка джобовете ми.
— Какво правите? Какво става?
Дани бе чула трясъка и се бе върнала.
— Госпожо — строго каза агентът със списанието „Родителите днес“. — Приберете се и затворете вратата.
Другият агент ме завъртя и ме блъсна към втората служебна кола. Обърнах се точно когато Дани Крос затваряше вратата. Неодобрението на лицето й бе изчезнало. Сега там бе изписана тревога. Освен това забелязах, че коланът на халата й отново е завързан.
Мълчаливият агент отвори задната врата на втората кола и започна да ме бута вътре.
— Пази си главата — каза той, хвана ме за врата и блъсна главата ми в рамката на вратата.
Прострях се на задната седалка. Мъжът тресна вратата, Като едва не ми счупи глезена, и разочаровано изсумтя.
После удари с юмрук по покрива и шофьорът включи на скорост и настъпи газта. Колата рязко потегли назад и това внезапно движение ме хвърли на пода. Не можах да омекотя падането и ударих лицето си в
