лепкавия под. С ръце зад гърба, се опитах да се наместя на седалката. Направих го бързо защото гневът и неудобството ми даваха сили. Надигнах се но колата се стрелна напред и ме блъсна на седалката. Докато се отдалечавахме от къщата, видях, че агентът от библиотеката стои в гаража, гледа след нас и държи папката с разследването на Лотън Крос.
Дишах тежко и гледах как агентът се смалява. Болеше ме от падането на пода, но не можех да направя нищо. Лицето ми пламтеше — вече не от болка, гняв или неудобство, а от безсилие.
19
На половината път до Уестуд престанах да говоря на агентите. Беше безполезно и го знаех — нали двайсет минути ги атакувах с въпроси и после с прикрити заплахи, но каквото и да кажех, нямаше отговор. Когато най-после стигнахме до сградата на ФБР, служебната кола влезе в подземен гараж. Измъкнаха ме навън и ме блъснаха в асансьор с надпис „Само за охраната“. Единият агент пъхна кодирана карта в процепа на таблото и натисна копчето за деветия етаж. Докато кабинката от неръждаема стомана се издигаше, се замислих колко много съм се отдалечил от полицията. Нямах авторитет пред тези хора. Те бяха агенти на ФБР, а аз бях господин Никой. Можеха да правят с мен каквото искат и всички го знаехме.
— Не усещам пръстите си — казах им. — Белезниците са твърде стегнати.
— Хубаво — отговори единият агент. Това бяха първите му думи към мен тази вечер.
Вратата се отвори. Агентите ме хванаха от двете страни и ме поведоха по коридора. Стигнахме до врата, която единият отвори с кодираната си карта, после се приближихме до друга, този път с ключалка с шифър.
— Обърни се — каза единият.
— Какво?
— Не гледай към вратата.
Изпълних заповедта. Другият агент набра комбинацията. Влязохме и тръгнахме по оскъдно осветен коридор с врати с квадратни прозорчета. Отначало помислих, че това са стаи за разпити, но после осъзнах, че са твърде много. Бяха килии. Погледнах през две от прозорчетата и видях мъже, които се бяха вторачили в мен. Бяха със смугла кожа и неподдържани бради и очевидно имаха арабски произход. През третото прозорче видях висок мъж, който също ме гледаше. Очите му бяха в долната част на квадратното стъкло. Беше с изрусена коса, черна в корените. Познах го от снимката, която бях видял на компютъра в библиотеката. Маусоува Азиз.
Спряхме пред врата с номер 29 — тя се отвори електронно, сякаш от невидима ръка. Единият агент мина зад мен да отключи белезниците ми. Скоро китките ми бяха свободни. Потърках ръце, за да възстановя кръвообращението в тях. Бяха бели като восък, а на китките ми имаше тъмночервени ивици. Винаги съм смятал, че е глупаво да слагаш белезници на ръцете на заподозрян. Както и да удряш главата на задържания, докато го вкарваш в колата. Лесно е да го направиш. Лесно е и да се измъкнеш безнаказано. Но е тъпо. Хулиганско. Постъпка на гамен, който обича да дразни по-малките деца в училищния двор.
Ръцете започнаха да ме боцкат. Ядосах се и ми причерня пред очите. Някъде в съзнанието си чух глас, който ме караше да отмъстя, но успях да потисна това желание. Всичко е въпрос на самоконтрол и да знаеш кога да го използваш. Тези типове още не го знаеха.
Една ръка ме блъсна към килията и неволно се подпрях на стената. Не исках да влизам там. Но ме ритнаха зад лявото коляно и кракът ми се огъна. Удариха ме в гърба и политнах към отсрещната стена, като протегнах ръце, за да се предпазя.
— Чувствай се като у дома си, задник — каза агентът зад мен.
Вратата се тресна, преди да успея да се върна до нея. Спрях и загледах квадратното прозорче. Осъзнах, че затворниците, които бях видял, гледаха собствените си отражения, тъй като отвътре стъклото беше огледално.
Инстинктивно усетих, че агентът, който ме бе блъснал в килията, е от другата страна на вратата и ме гледа. Кимнах, изпращайки му посланието, че няма да го забравя. Той вероятно ми се присмиваше.
Отдалечих се от вратата и огледах помещението. До една от стените имаше дюшек, поставен върху нещо като дървена лавица, а отсреща — мивка и тоалетна. Нямаше нищо друго освен стоманена кутия, монтирана в един от горните ъгли, с петсантиметрово квадратно прозорче, зад което видях обектив на камера. Наблюдаваха ме. Щяха да ме гледат, дори рогато използвах тоалетната.
Погледнах да видя колко е часът, но часовникът не беше на ръката ми. Бяха ми го взели по някакъв начин, вероятно когато ми бяха свалили белезниците, а китките ми бяха толкова изтръпнали, че не бях усетил нищо.
Около час крачих в тясната килия и се опитвах да обуздая гнева си. Всеки път щом стигнех до ъгъла, където бе монтирана камерата, й показвах среден пръст.
През втория час седнах на дюшека, тъй като реших да не изразходвам силите си в крачене насам-натам, и се опитах да измервам времето. Понякога показвах среден пръст на камерата, без да си правя труда да поглеждам към нея. Започнах да си спомням истории за стаи за разпити, за да убия времето. Веднъж разпитвахме заподозрян в извършване на двойно убийство и кражба на пари от наркотици. Планът ни беше преди да влезем в стаята за разпити, да го поизпотим и после да го пречупим. Но когато го вкарахме вътре, той свали панталона си, стегна крачолите около врата си и опита да се обеси на лампата на тавана. Хванахме го навреме и го спасихме. Той заяви, че предпочитал да се самоубие, отколкото да изкара още един час в тази стая. А беше стоял там само двайсет минути.
Започнах да се смея и после си спомних друга случка, която не беше толкова смешна. Веднъж довели свидетел, за да го разпитат какво е видял. Било късно в петък. Той пребивавал нелегално в страната и бил уплашен до смърт, но не бил заподозрян. Пък и трябвало да проведат твърде много телефонни разговори и да напишат купища доклади, за да го върнат в Мексико. Детективът искал от него само информация. Но преди да успее да я получи, го повикали навън. Той наредил на свидетеля да не мърда от стаята и да го чака. Само че така и не се върнал. Случило се нещо, свързано с разследването, по което работел, и се наложило да отиде на местопроизшествието. И забравил за свидетеля. В неделя негов колега дошъл, за да се опита да навакса с докладите, и чул тропане. Отворил вратата на стаята за разпити и видял, че свидетелят още е там. Човекът бил извадил празните чаши за кафе от кошчето за боклук и ги бил напълнил с урина през двата дни. Но както му било заповядано, не излязъл от незаключената стая за разпити.
Този спомен съвсем развали настроението ми. След известно време си съблякох сакото и легнах по гръб на дюшека. Сложих сакото на лицето си, за да не ме дразни светлината. Престорих се, че спя и не ме интересува какво правят с мен. Но не спях и те вероятно го знаеха. Бил съм свидетел на такива неща, когато стоях от другата страна на стъклото.
Накрая опитах да се съсредоточа върху случая, припомних си всичко, което се бе случило напоследък, и се помъчих да намеря връзка между нещата. Защо ФБР се бяха намесили? Защото взимах копие от папка с разследване на Лотън Крос? Едва ли. Реших, че съм ги ядосал в библиотеката, когато направих разпечатка на статията за Маусоува Азиз. Това ги бе накарало да ме погнат. Искаха да знаят защо съм го направил.
След като по моите изчисления минаха четири часа, вратата се отвори. Свалих сакото от лицето си. За пръв път виждах агента, който влезе. Носеше папка и чаша кафе. След него влезе агентът със списанието „Родителите днес“ — мъкнеше стоманен стол.
— Не ставайте — каза първият агент.
Аз обаче станах.
— По дяволите, какво…
— Казах да не ставате. Седнете или ще изляза и утре ще опитаме отново.
Поколебах се за миг, преструвайки се на ядосан, после седнах на дюшека. Другият агент остави стола до вратата, излезе и затвори. Непознатият седна и сложи чашата с кафе на пода. Уханието изпълни стаята.
— Аз съм специален агент Джон Пипълс от Федералното бюро за разследване.
— Браво на вас. Какво правя тук?
— Тук сте, защото не слушате.
И ме погледна в очите, за да се увери, че съм го чул. Беше на моите години, може би малко по-голям.
