Косата му още не бе започнала да оредява и беше твърде дълга за агент за ФБР. Предположих, че това не е изборът му на прическа, а че просто е твърде зает, за да отиде да се подстриже както трябва.
Очите му бяха особени. Всяко лице притежава определен магнетизъм, нещо, което те привлича към него. Формата на носа, някакъв белег или трапчинка на брадичката. При Пипълс всичко бе съсредоточено в очите. Те бяха черни и хлътнали. Разтревожени. Криеха тайно бреме.
— Казаха ви да кротнете, господин Бош. Ясно ви казаха да се откажете, но вие не слушате.
— Бихте ли ми отговорили на един въпрос?
— Може да опитам. Ако не е класифицирана информация.
— Часовникът ми класифицирана информация ли е? Къде е часовникът ми? Подариха ми го, когато напуснах полицията, и си го искам.
— Забравете за момент за часовника си, господин Бош. Опитвам се да набия нещо в дебелата ви глава, но вие не искате да го приемете.
Той взе чашата, отпи глътка кафе и направи гримаса-явно се опари.
— Тук стават по-важни неща от вашето частно разследване и часовника ви за сто долара, който са ви подарили по случай напускането ви.
Престорих се на изненадан.
— Мислите ли, че са дали за мен толкова малко пари след всичките тези години, през които работих в полицията?
Пипълс се намръщи и поклати глава.
— Това няма да ви помогне, господин Бош. Компрометирате разследване, което е изключително важно за страната, и се перчите колко сте умен.
— Става дума за националната сигурност, така ли? Е, специален агент Пипълс, не смятам, че едно разследване на Убийство е маловажно. Няма компромиси, когато се стигне До убийство.
Той стана и тръгна към мен. Гледаше ме в очите. Наведе се над леглото и се подпря с ръце на стената.
— Хиеронимус Бош — изкрещя Пипълс, произнасяйки правилно името ми. — Влизате на чужда територия. Карате в неправилната посока по еднопосочна улица! Разбирате ли?
После отново отиде да седне на стола. Едва не се изсмях на театралното му изпълнение. Агентът очевидно не загряваше, че цели двайсет и пет години съм работил в стаи за разпити.
— Разбирате ли изобщо какво ви говоря? — Гласът му отново беше спокоен. — Не сте ченге. Нямате значка. Нито власт. Нямате статут.
— Навремето тази страна беше свободна. Това беше достатъчен статут.
— Страната вече не е същата. Нещата се промениха. — Пипълс вдигна папката, която държеше. — Убийството на тази жена е важно. Разбира се. Но има и други неща. По-важни. Трябва да отстъпите, господин Бош. Това е последното предупреждение. Не се бъркайте. Или ще ви отстраним ние. А това няма да ви хареса.
— Обзалагам се, че ще свърша тук, нали? При Мишката и останалите вражески войници. Нали така ги наричате? Знае ли някой за това място, агент Пипълс? Някой друг освен вашия взвод ПАТ?
Той се стъписа от знанията ми и от употребата на съкращението.
— Познах Мишката. Видях го през стъклото.
— И затова мислите, че знаете какво става тук?
— Вие го обработвате. Това е очевидно и правилно. Но ако той е убиецът на Анджела Бентън? Ако е убил и служителя от охраната на банката? И агентката на ФБР? Не искате ли да знаете какво се е случило с Марта Геслер? Тя беше една от вас. По новите ви правила специалният агент вече не е ли специален? Или правилата се менят, както ви е удобно? Вражески войник ли съм аз, агент Пипълс?
Видях, че се обиди. Думите ми отвориха стара рана, ако не и стар спор. Но после на лицето му се изписа решителност. Той отвори папката в ръцете си и извади разпечатката, която бях направил в библиотеката. Видях снимката на Азиз.
— Откъде знаете за него? Как сте направили връзката?
— От вашите хора.
— Какво говорите? Никой тук не би ви казал…
— Не беше нужно да ми казват. Видях, че вашият човек ме следи в библиотеката. Между другото, искам да отбележите, че не го бива за тази работа. Кажете му следващия път да избере списание „Спорт“. Разбрах, че има нещо, затова претърсих вестникарските файлове и намерих това. Направих разпечатка, защото знаех, че това ще привлече вниманието ви. Така и стана. Много сте предсказуеми… Все едно. После видях Мишката и свързах нещата. В него са намерени пари от обира на снимачната площадка, но на вас не ви пука за това, нито за свързаните със случая две, а може би три убийства. Искате само да знаете къде са отивали парите. И не желаете да ви пречат дребни неща като справедливост за убитите.
Пипълс бавно пъхна разпечатката в папката. Лицето му се промени и потъмня около очите. Думите ми бяха попаднали право в целта и го бяха засегнали на болезнено място.
— Нямате представа какъв е светът и какво правим тук — каза той. — Може да се подсмихвате самодоволно и да говорите за идеите си за справедливост, но нямате представа какво става навън.
Усмихнах се.
— Може да си спестите тази реч за политиците, които ще променят правилата във ваша изгода, докато вече няма да има правила. Докато убитите и изнасилени жени изобщо престанат да означават нещо. Ето, това става около нас.
Пипълс се наведе напред. Очевидно смяташе да изплюе камъчето и искаше да е сигурен, че ще го изслушам.
— Знаете ли къде отиваше Азиз с онези пари? Ние не знаем, но мога да ви кажа къде мисля, че е отивал. Към лагер за обучение на терористи. И не в Афганистан, а на неколкостотин километра от нашата граница. Място, където ги учат да ни убиват. В нашите сгради. В нашите самолети. Докато спим. Да преминават границата ни и да ни убиват, без да гледат кои сме и в какво вярваме. Нима ще ми кажете, че греша? И че не трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да намерим този лагер? И че не бива да взимаме необходимите мерки, за да изтръгнем от всеки човек информацията, която ни е необходима?
Облегнах се на стената. Ако имах кафе, за разлика от Пипълс, нямаше да го пренебрегвам.
— Няма да ви кажа нищо — заявих аз. — Всеки има право да си върши работата.
— Чудесно — иронично каза той. — Мъдри думи. Ще си ги напиша на табелка в кабинета.
— Веднъж присъствах на един процес. Адвокатката на ответната страна каза нещо, което съм запомнил. Цитира философ, чието име съм забравил. Записал съм си го някъде вкъщи. Философът казал, че онзи, който се бори с чудовищата в обществото, трябва да внимава да не стане като тях. Защото после всичко ще бъде загубено. След това няма да има общество. Тази мисъл много ми харесва.
— Ницше. И цитатът ви е почти точен.
— Това няма значение. Важното е човек да не забравя тези думи. Аз съм ги запомнил. А вие?
Пипълс не обърна внимание на въпроса ми, бръкна в сакото си и извади часовника ми. Хвърли ми го и аз понечих да го сложа на ръката си. Погледнах циферблата. Стрелките бяха монтирани върху фон с позлатена полицейска значка и Градския съвет и показваха, че съм бил в килията по-дълго, отколкото предполагах.
— Махайте се оттук, Бош. Ако отново се изпречите на пътя ни, ще се озовете обратно тук по-бързо, отколкото смятате, че е възможно. И никой няма да знае къде сте.
Заплахата беше неприкрита.
— Ще бъда сред изчезналите, а?
— Наречете го както искате.
Пипълс вдигна ръка пред обектива на камерата и завъртя пръст. Електронната ключалка изщрака и вратата се отвори. Станах.
— Вървете — каза Пипълс. — Ще ви изведа. Правя ви услуга, Бош. Не забравяйте това.
Тръгнах към вратата, но се поколебах, докато минавах покрай него, и погледнах папката в ръцете му.
— Предполагам, че сте взели моите неща и материалите от разследването на Лотън Крос.
— Няма да си ги получите обратно.
