— Да, разбирам. Националната сигурност. Прегледайте снимките. Намерете онази, на която Анджела Бентън е върху плочките. Вижте ръцете й.
Насочих се към отворената врата.
— Какво й е на ръцете? — извика той.
— Вгледайте се в тях и ще разберете какво имам предвид.
В коридора ме чакаше агентът, който ме бе следил в библиотеката.
— Оттук — троснато каза той и разбрах, че е разочарован, защото ме освобождават.
Докато вървяхме по коридора, погледнах към квадратното прозорче на килията на Маусоува Азиз, но не го забелязах. Запитах се дали случайно бях видял лицето на убиеца, когото търсех, и дали това ще е единственият поглед и никога няма да се приближа до него. Знаех, че няма да ми позволят да говоря с него. Нямаше да се срещнем. Той беше един от безследно изчезналите. Поредната задънена улица.
Минахме през две врати с електронни ключалки и стигнахме до асансьора. Агентът погледна към камерата в ъгъла на тавана и завъртя пръст. Асансьорът тръгна.
Слязохме на подземния етаж. Агентът извика на пазача на гаража да отвори вратата и тя започна да се вдига. Слънчевата светлина ме заслепи и се наложи да присвия очи.
— Предполагам, че няма да ме закарате до колата ми.
— Можете да отидете при нея, както желаете. Приятен ден.
Той ме остави на върха на рампата и мина под спускащата се стоманена врата. Опитах се да измисля някаква остроумна реплика, която да подхвърля, но бях твърде уморен и се отказах.
20
Агентите на ФБР бяха идвали в дома ми. Това се очакваше. Но бяха действали много внимателно. Жилището ми не беше в безпорядък, а бе претърсено методично и почти всичко бе оставено на мястото си. На масата в трапезарията, където бяха материалите по убийството на Анджела Бентън, нямаше нищо. Записките и докладите ми бяха изчезнали. Но реших да не се тормозя за това. Погледнах навъсеното си отражение в лъскавата повърхност на масата и реших, че преди да измисля какъв да е следващият ми ход, трябва да се наспя.
Извадих шише вода от хладилника и излязох на задната тераса, за да наблюдавам как слънцето се издига над хълмовете. Възглавницата на шезлонга беше мокра от росата, затова я обърнах и седнах. Вдигнах крака и се облегнах назад. Въздухът още беше хладен, но аз бях със сако. Оставих шишето с вода на облегалката на шезлонга и пъхнах ръце в джобовете си. Беше ми приятно, че съм се върнал вкъщи след нощта, прекарана в килията.
Слънцето позлати хълмовете от другата страна на прохода Кауенга. След малко трябваше да си сложа слънчеви очила, но бях твърде уморен, за да стана да ги взема. Затворих очи и заспах. Сънувах Анджела Бентън и ръцете й и друга жена, която не познавах — тя се появи в съня ми и протегна ръце към мен.
Събудих се след два часа. Слънцето изгаряше очите ми през клепачите. След известно време осъзнах, че тупането, което мислех, че усещам в главата си, се чува от външната врата. Станах и съборих шишето с вода от облегалката. Понечих да го хвана, но не успях — то се търкулна по терасата и падна в храстите в каньона. Надвесих се над перилата и погледнах надолу, но не го видях.
На вратата отново се потропа и после чух приглушен глас, който ме викаше. Минах през всекидневната и отворих. На прага стоеше Рой Линдъл. Гледаше сърдито.
— Стига си се излежавал, Бош.
И посегна да ме блъсне обратно в къщата, но аз сложих ръка на гърдите му и го бутнах назад. Поклатих глава и Линдъл разбра намека ми, посочи към дома ми и ме погледна въпросително. Кимнах, излязох и затворих вратата.
— Да вземем моята кола — прошепна Рой.
— Добре, защото моята е в Удланд Хилс.
Служебният автомобил бе паркиран на тротоара, което беше нарушение на правилника. Качихме се и потеглихме към Мълхоланд. Не мисля, че Линдъл ме водеше някъде. Просто караше напосоки.
— Какво е станало? — попита той. — Казаха ми, че снощи са те прибрали.
— Да. Вашият взвод ПАТ. Може да се каже, че ме опаткаха.
Линдъл ме погледна, после отново се вторачи в пътя.
— Не изглеждаш зле. Лицето ти дори е поруменяло.
— Благодаря, че забеляза. Какво искаш?
— Мислиш, че са сложили подслушвателни устройства в дома ти?
— Вероятно. Нямах време да проверя. Какво искаш? Къде отиваме? — попитах пак, макар че се досещах.
Пътят лъкатушеше по хълма и предлагаше множество красиви гледки към залива Санта Моника.
Както предполагах, Линдъл отби на малък паркинг и спря до стар микробус „Фолксваген“. Смогът беше гъст. Виждаше се само сградата на „Капитол Рекърдс“.
— Да не го увъртам, а? — попита Линдъл и се обърна към мен. — Добре. Какво става с разследването?
Дълго го гледах. Опитах се да проумея дали е дошъл заради Марти Геслер, или са го изпратили служебно като придатък на специален агент Пипълс, за да разбере дали съм се отказал от разследването. Естествено Линдъл и Пипълс бяха Различни чудовища от различни етажи на федералната сграда Но и двамата носеха една и съща значка. Пък и може би върху Линдъл бяха упражнили натиск.
— Няма разследване.
— Какво? Будалкаш ли се с мен?
— Не се будалкам. Може да се каже, че видях светлината. Принудиха ме да прозра истината.
— Тогава какво ще правиш? Ще го зарежеш ей така?
— Да. Ще си взема колата и ще отида на почивка. Може би в Лас Вегас. Тази сутрин започнах да се пека на слънцето. Може да похарча и малко пари.
Линдъл се усмихна многозначително и изсумтя:
— Да ти го начукам. Знам какво мислиш. Смяташ, че са ме изпратили да те проверя, нали? По дяволите!
— Точка по въпроса, Рой. Сега би ли ме закарал у дома? Искам да си събера багажа.
— Не и докато не ми кажеш какво става.
Открехнах вратата.
— Тогава ще се прибера пеша. Тъкмо ще се раздвижа.
Слязох от колата и тръгнах към Мълхоланд. Линдъл отвори вратата на автомобила си, като удари стария микробус, и хукна подир мен.
— Чакай, Бош. Изслушай ме.
Настигна ме и ми препречи пътя. Сви ръце в юмруци и ги вдигна пред гърдите си, сякаш се опитваше да се освободи от верига, с която бе окован.
— Дойдох по собствено желание, Хари. Никой не ме е изпращал. Не се отказвай от разследването. Онези типове вероятно само те плашат, това е всичко.
— Кажи това на хората, които държат там. Не искам да изчезвам, Рой. Разбираш ли какво имам предвид?
— Глупости. Ти никога не би…
— Хей! Тъпак с тъпак!
Обърнах се и видях двама мъже, които слизаха от микробуса „Фолксваген“. Бяха брадати и дългокоси и приличаха на рокери.
— Издъни ни вратата бе — изкрещя вторият.
— Как разбрахте? — попита Линдъл.
„Започва се“ — помислих си. Погледнах край приближаващите се великани и видях десетсантиметрова вдлъбнатина на предната врата на микробуса.
— Мислиш, че се шегуваме? — попита първият здравеняк. — А не искаш ли да ти фрасна един?
Линдъл протегна ръка зад гърба си и с едно-единствено бързо движение извади пистолет. С другата си
