трийсетина минути. Но повечето хора не ги използват цял час.
— Благодаря. Ще бъда наблизо.
Намерих свободна маса в една от читалните и реших да Поработя върху хронологията на случая. Извадих тетрадката си и на празна страница написах трите ключови думи и събития, които знаех.
После добавих нещата, които не ми бяха известни.
След няколко минути се сетих за друго, което можете да обясни нещо, което ме притесняваше.
Огледах се, за да видя дали някой използва клетъчен телефон. Исках да се обадя, но не бях сигурен дали това е позволено в библиотеката. Забелязах един мъж, който бързо грабна някакво списание от лавицата, без да го поглежда, и се обърна. Беше по джинси и памучна риза. Нищо в него не показваше, че е от ФБР, но ми се стори, че ме наблюдава и че не иска да разбера, че ме следи.
Прибрах тетрадката, станах и тръгнах към лавицата със списания. Минах покрай мъжа и забелязах, че списанието, което бе грабнал, е „Родителите днес“. Още една улика срещу него — той не приличаше на родител. Вече бях убеден, че ме наблюдава.
Приближих се до бюрото, наведох се и прошепнах на госпожа Молой:
— Може ли да попитам нещо? Позволено ли е да се използват клетъчни телефони в библиотеката?
— Не. Някой ви притеснява, защото говори по телефона ли?
— Не, просто се питах какви са правилата. Благодаря.
Преди да се обърна тя ми каза, че тъкмо се готвела да ми позвъни по пейджъра, защото се е освободил компютър. Върнах й пейджъра и госпожа Молой ме заведе в преградена кабинка, където чакаше светещият монитор на компютър.
— Желая ви успех — каза тя и тръгна към бюрото си.
— Извинете — извиках я аз. — Но не знам как да получа достъп до „Таймс“.
— Има икона.
Огледах бюрото, но там бяха само компютърът, клавиатурата и мишката. Библиотекарката започна да се смее, после закри устата си с ръка.
— Съжалявам — каза тя. — Изглежда… нямате представа какво да направите.
— Наистина нямам. Бихте ли ми помогнали поне да започна?
— Чакайте малко. Ще отида да проверя дали не ме чакат читатели.
— Благодаря.
Тя се върна след трийсет секунди, наведе се над мен и използвайки мишката, влезе в архивите на „Таймс“.
— Сега само трябва да напишете ключова дума за статията, която търсите.
Кимнах в знак, че разбирам поне дотолкова, и написах името Алехандро Пениенда. Госпожа Молой протегна ръка и натисна клавиша ЕМТЕК. Търсенето започна. След пет секунди на екрана се появиха резултатите. Имаше пет попадения. Първите две бяха от 1991-ва и 1994-та, а последните три — от 2000 година. Пропуснах първите две, защото не бяха свързани с Пениенда, от когото се интересувах. Следващите три бяха от март 2000 година. Преместих курсора на първата статия — от 1 март 2000 година — и натиснах клавиша за четене. Текстът изпълни горната половина на екрана. Беше кратък репортаж за началото на процеса срещу Алехандро Пениенда, обвинен в убийството на бижутера Кунуон Парк, кореец.
Вторият репортаж също беше кратък, но предоставяше информация за онова, което търсех. Присъдата срещу Пениенда бе произнесена на 14 март. В статията се описваха събитията от предишния ден. Извадих тетрадката от джоба си и попълних хронологичните си записки, като добавих новата информация за точните дати.
Погледнах данните. Марта Геслер бе изчезнала и се предполагаше, че е убита пет дни, след като бе разговаряла с Джак Дорси за аномалията в списъка със серийните номера на банкнотите.
— Ако искате да питате още нещо, ще бъда на бюрото си.
Бях забравил, че госпожа Молой още стои зад мен. Станах и й посочих стола.
— Може би ще стане по-бързо, ако го правите вие. Трябва да намеря още няколко неща.
— Библиотекарите не трябва да се занимават с издирвани-ята. Трябва да умеете да работите с компютър, щом ще го използвате.
— Разбирам. Ще се науча, но в момента не съм толкова вещ, а издирванията са много важни.
Тя, изглежда, се колебаеше дали да продължи да ми помага. Искаше ми се да си бях взел разрешителното за частен детектив. Може би щеше дай повлияе. Госпожа Молой погледна към бюрото си, за да види дали някой не се нуждае от помощ. Мъжът със списанието „Родителите днес“ се разхождаше насам-натам и се преструваше, че чака някого или иска да пита нещо.
— Ще отида да питам господина дали се нуждае от помощ и ще се върна — каза госпожа Молой и тръгна, без да изчака отговора ми.
Приближи се до непознатия и го попита дали му трябва нещо. Той поклати глава, погледна към мен и тръгна нанякъде. Библиотекарката се върна и седна пред компютъра.
— Какво ще търсим сега?
— Джак Дорси — отговорих аз. — И за да стесните кръга, може да добавите и бар „Нат“.
Тя написа информацията и започна да търси. Резултатите бяха тринайсет. Помолих я да отвори първата статия. Датата беше 7 април и се описваха събитията от предишния ден.
Вчера на обяд в холивудски бар бяха простреляни двама детективи от полицията и барманът. В заведението нахлул мъж и се опитал да го ограби. В стрелбата в 13 часа в „Нат“ на Чероки Авеню бе убит с огнестрелно оръжие Джак Х. Дорси, четирийсет и девет годишен. Партньорът му Лотън Крос, трийсет и осем годишен, е в критично състояние с наранявания в главата и врата. Двайсет и девет годишният барман Доналд Райе е бил прострелян многократно и също е починал на местопрестъплението. Лейтенант Джеймс Мейси каза, че заподозреният е бил с черна скиорска маска и е избягал с неоповестена сума пари, взета от касата на бара. Мейси добави, че не е ясно дали Дорси и Крос са се опитали да предотвратят обира, като по този начин са предизвикали стрелбата. Двамата детективи са били простреляни, докато седели в сепаре в оскъдно осветена част на бара. Нито един от двамата не е извадил оръжието си.
