— Защо дойде Бош тази вечер?
— Защото забравих, че имам едни документи. Казах на жена ми да му се обади и му оставих съобщение. Той дойде за документите.
— Друго?
— Нищо друго. Какво искате?
— Какво знаеш за откраднатите пари?
— Нищо. Не стигнах дотам.
Милтън протегна ръце и отново хвана тръбичките, но този път не ги стисна. Заплахата беше достатъчна.
— Казвам ви истината — настоя Крос.
— Дано да е така.
Агентът пусна тръбичките.
— Повече няма да говориш с Бош. Ясно ли е?
— Да.
— Какво?
— Повече няма да говоря с Бош.
— Благодаря за съдействието.
Милтън се отмести от инвалидната количка и видях, че Лотън гледа надолу. Докато агентите излизаха от стаята, Милтън натисна електрическия ключ на стената и всичко потъна в мрак.
Стояхме вторачени в тъмния екран и слушахме как Лотън ридае, досущ като ранено и безпомощно животно.
После на екрана отново се видя образ. Дани влезе в стаята и запали лампата. Погледнах часовника и видях, че са минали само три минути, откакто агентите бяха излезли. По лицето на Лотън се стичаха сълзи. Той не можеше да направи нищо, за да ги скрие.
Дани седна на стола срещу Лотън, разтвори халата си и придърпа лицето му до гърдите си. Той се разрида отново. Дани тихо и нежно започна да го успокоява. И да му пее.
Знаех песента и тя я пееше добре. Гласът й беше нежен като лек ветрец там, където в оригиналното изпълнение звучеше цялата мъка на света. Мислех, че никой не може да достигне Луис Армстронг, но Дани Крос му беше достоен конкурент.
Това беше най-трудната част за гледане от електронното наблюдение. Тази сцена най-много ме накара да се почувствам като натрапник, сякаш бях прекрачил някаква граница на почтеност вътре в себе си.
— Изключи го — казах на Андре.
24
Най-важният ми момент като полицай беше не на улицата или докато работех по разследване. В онзи следобед седях в общата стая на холивудското районно управление и се преструвах, че пиша доклад, но всъщност чаках като всички останали. Когато другите станаха от бюрата си и се събраха пред телевизорите, отидох и аз. Вече бяхме чули за записа, но малцина от нас го бяха гледали. Кадрите бяха черно-бели и зърнести, но след малко станаха ясни и разбрахме, че нещата се променят. Четирима униформени полицаи се бяха събрали около мъж, който се мяташе на земята — Родни Кинг, бивш затворник, задържан за превишена скорост и оказал съпротива. Трима полицаи го налагаха с палките си, а четвърти го риташе. Около тях стоеше втори, по-голям кордон от ченгета, които безучастно наблюдаваха сцената. Всички отворихме широко уста от изумление и сърцата ни се свиха. Почувствахме се предадени. Разбрахме, че полицията в Лос Анджелис няма какво да каже в свое оправдание и работата й ще се промени.
Разбира се, нямахме представа дали това ще е за добро, или за лошо. Тогава не предполагахме, че политическите мотиви и расовите страсти ще залеят полицията като приливна вълна и после ще избухне смъртоносен бунт, расовите вълнения ще се изродят в оргия на омразата, насилието и разрухата и социалната тъкан на града ще бъде разкъсана. Но докато гледахме видеозаписа, знаехме, че нещо ще стане. И всичко заради онзи момент на гняв, отчаяние и безсилие на светлината на уличната лампа в Сан Фернандо Вали.
Замислих се за това, докато седях в библиотеката на адвокатската кантора в центъра на града. Спомних си гнева, който почувствах тогава, и осъзнах, че понякога го изпитвам отново. Кадрите на издевателството над Лотън Крос не бяха като записа на Родни Кинг и нямаше да навредят на силите на реда и на отношенията в общността. Нямаше да променят мнението на хората за полицията и да ги предизвикат да решат дали да я подкрепят и дай съдействат. Но двата записа си приличаха по отвращаващото изобразяване на злоупотребата с власт. Записът на Лотън Крос не притежаваше потенциала да промени града, но можеше да промени бюрократична институция като Федералното бюро за разследване. Ако поисках.
Но аз не исках. Намерението ми беше друго и щях да използвам записа, за да го осъществя. Поне в близките дни. Още не се бях замислял какво ще се случи със записа или с мен по-нататък.
Библиотеката на адвокатската кантора, в която седях около час, след като бях излязъл от „Бигър и Бигър“, имаше ламперия от черешово дърво и лавици, отрупани с книги по право в кожени подвързии. На малкото свободни места на стените бяха окачени портрети на съдружниците в кантората. Застанах пред един от тях и се вторачих в изящните щрихи. Портретът изобразяваше хубав мъж с кестеняви коси, пронизителни зелени очи и тъмен слънчев загар. На позлатената плочка в горната част на махагоновата рамка пишеше, че това е Джеймс Форман. Изглеждаше преуспял.
— Господин Бош?
Обърнах се. Представителната жена, която ме бе придружила до библиотеката, ми направи знак да я последвам и ме поведе по коридор, застлан със скъп светлозелен килим. Влязохме в един кабинет. Една жена зад бюрото стана и ми подаде ръка.
— Здравейте, господин Бош. Аз съм Роксана, помощничката на госпожа Лангуайзър. Желаете ли минерална вода, Кафе или нещо друго?
— Не, благодаря.
— Тогава може да влезете. Госпожа Лангуайзър ви очаква.
И посочи затворена врата от едната страна на бюрото. Потропах и влязох. Джанис Лангуайзър седеше зад бюро с размерите на гараж за две коли. Таванът беше висок четири метра, а ламперията също беше от череша. Лангуайзър беше висока и слаба, но на фона на кабинета изглеждаше дребна. Тя се усмихна, като ме видя, и аз направих същото.
— В прокуратурата никога не са ме питали дали искам минерална вода или кафе.
— Знам, Хари. Времената се менят.
Лангуайзър стана и стисна ръката ми. Познавах я, откакто беше новоназначена секретарка по криминални дела. Бях я наблюдавал как израства и се справя с някои от най-големите и трудни процеси. Беше добър обвинител. А сега се опитваше да бъде и добър защитник на престъпници. Един прокурор рядко прави такъв обрат в кариерата си. Ако се съдеше обаче по кабинета, в който се намирах, Джанис Лангуайзър се справяше отлично и на това поприще.
— Седни — покани ме тя. — Смятах да ти се обадя, така че се радвам, че дойде.
Бях озадачен.
— Защо ме търсиш? Да не би да представляваш някой от престъпниците, които съм изпратил в
