Младежът завъртя няколко копчета на конзолата пред компютърния екран и настрои звука, върна записа малко назад и го пусна отново. Шумът на телевизора още пречеше, но разговорът в стаята се чуваше.
— Не го искам да идва тук. Не ти влияе добре — троснато каза Дани Крос.
— Хари е свестен човек. Държи на мен.
— Той те използва. Налива те с алкохол, за да изтръгне информацията, която му трябва.
— И какво лошо има в това? Мисля, че сделката е добра.
— Да, до сутринта, когато започне болката.
— Дани, ако някой от приятелите ми дойде, пусни го да влезе при мен.
— Какво му каза този път? Че искам да те уморя от глад? Или че нощем те зарязвам? Какво излъга този път?
— В момента не ми се говори.
— Чудесно. Тогава не говори.
— Искам да спя.
— Както желаеш. Поне единият от двама ни още може да го прави.
Дани се обърна и излезе. На екрана остана само неподвижното тяло на Лотън. След малко той затвори очи.
— Превърти записа — казах аз.
След десетина минути видяхме рутинни, но покъртителни сцени как Дани храни и мие Лотън. Вечерта тя изкара инвалидната количка от стаята и камерата остана тъмна в продължение на осем часа. После отново я вкара и започна да храни и мие Лотън.
Гледката беше потресаваща. Часовникът се намираше вляво от телевизора. Лотън непрекъснато гледаше телевизия и ъгълът беше толкова близък, че сякаш се бе вторачил в нас.
— Жалка история — каза Андре. — И няма нищо. Жена му се държи добре с него. По-добре, отколкото аз бих правил на нейно място.
— Искаш ли да изгледаш записа до края, Хари? — попита Бърнет.
Кимнах.
— Мисля, че имаш право. Тя не прави нищо лошо. Но снощи той имаше гости. Искам да видя това. Превърти напред, някъде към полунощ.
Андре беше готов за секунди. В 12:10 в стаята влязоха Двама мъже — агентът със списанието „Родителите днес“ и партньорът му. Първият веднага изключи монитора на бюрото и направи знак на другия да затвори вратата. Лотън беше буден и нащрек. Очите му се стрелкаха в хлътналите орбити, следейки движенията на двамата агенти.
— Трябва да поговорим, господин Крос — каза онзи от библиотеката, мина покрай инвалидната количка на Лотън, протегна ръка и изключи телевизора.
— Слава Богу — рече Андре.
— Кои сте вие? — с дрезгав глас попита Крос. Агентът се обърна и го погледна.
— От ФБР сме, господин Крос. А вие кой сте, по дяволите?
— Какво искате да кажете? Аз не…
— За какъв се мислите, че компрометирате разследването ни?
— Аз не… Какво значи това?
— Какво казахте на Бош, че му подпалихте фитила?
— Не знам за какво говорите. Той дойде при мен. Аз не съм ходил при него.
— Очевидно е, че не можете да ходите никъде.
Последва кратко мълчание. Очите на Лотън продължиха да се стрелкат насам-натам, издавайки безпокойството му.
— Вие не сте от ФБР — каза той. — Покажете ми значките и документите си за самоличност.
Агентът от библиотеката направи две крачки към Крос и се изпречи пред камерата, като закри обектива.
— Значки? Не ни трябват никакви значки.
— Махайте се. — Гласът на Крос изведнъж стана ясен и силен. — Когато кажа на Хари Бош за това, здравата ще загазите.
Агентът от библиотеката се обърна в профил и се усмихна на партньора си.
— Хари Бош? Не се тревожете за Хари Бош. Ние ще се погрижим за него. Притеснявайте се за себе си, господин Крос. — Той се наведе и доближи лице до Лотън. — Защото пречите. Намесвате се във федерален случай. С главно „Ф“ — Ясно ли е?
— Да ви го начукам. С главно „Н“. Ясно ли е?
Не се сдържах и се усмихнах. Лотън правеше всичко възможно да отстоява своето и да не се предава. Куршумът може и да го бе лишил от тялото му, но не и от куража му.
Агентът от библиотеката се отмести от инвалидната количка и застана вляво. Камерата улови лицето му и видях гнева в очите му. После се подпря на бюрото.
— Вашия герой Хари Бош го няма и може да не дойде повече тук — каза той. — Въпросът е дали искате да отидете при него. Човек като вас, във вашето положение? Знаете ли какво правят с такива като вас в затворите? Вкарват ги в ъгъла и ги карат да им духат по цял ден. Не можете да направите нищо, освен да седите кротко и да лапате надълбоко. Това ли искате, Крос?
Лотън затвори очи за миг, но после отговори все така предизвикателно.
— Ако мислите да направите това, по-добре ме застреляйте.
— Така ли?
Агентът се приближи до Крос и се наведе над дясното му рамо, сякаш за да прошепне нещо в ухото му.
— Ами ако направя нещо друго? Как ще ви се стори? — Той сложи ръце от двете страни на лицето на Лотън и хвана тръбичките, прикрепени към ноздрите му, после ги стисна, прекъсвайки достъпа на кислород.
— Хей, Милтън… — обади се партньорът му.
— Млъкни, Карни. Този тип се мисли за много печен. Смята, че не е необходимо да сътрудничи на федералното правителство.
Крос отвори широко очи и уста; мъчеше се да си поеме въздух.
— Духач — рече Бърнет. — Я се виж бе!
Не отговорих. Гледах мълчаливо и гневът ми нарастваше. Бърнет употреби точната дума. В речника на ченгетата „духач“ беше най-голямата обида, запазена за най-големия враг. И на мен ми се искаше да я произнеса, но от гърлото ми не излизаше глас. Бях погълнат от гледката на екрана. Онова, което бяха правили с мен, беше нищо в сравнение с унижението и страха на Лотън Крос.
Той се опита да каже нещо, но не можа, защото не му достигаше въздух. На лицето на агент Милтън се появи подигравателна усмивка.
— Какво? Как е? — попита той. — Искаш ли да ми кажеш?
Лотън отново се опита да каже нещо, но не успя.
— Кимни, ако искаш да ми кажеш нещо. О, забравих, че не можеш да движиш главата си, нали?
Милтън най-после пусна тръбичките и Лотън започна да си поема въздух жадно, сякаш излизаше на повърхността на водата от петнайсет метра дълбочина. Гърдите му се повдигаха и ноздрите му се разширяваха, докато опитваше да се съвземе.
Милтън застана пред инвалидната количка, погледна жертвата си и каза:
— Виждаш ли колко е лесно? Сега ще ни сътрудничиш ли?
— Какво искате?
— Какво каза на Бош?
Очите на Крос се стрелнаха за миг към камерата, после отново се върнаха на Милтън. Не мисля, че погледна колко е часът. Изведнъж ми хрумна, че Лотън знае за камерата. Той беше добро ченге. Може би знаеше какво правя.
— Казах му за случая. Това е всичко. Той дойде при мен и му разказах каквото знам. Не си спомням всичко. Пострадах и паметта ми изневерява. От време на време си спомням по нещо. Аз…
