бетонния под. Стъклото се строши, камерата изхвърча от кутията и се търкулна под мерцедеса.
— По дяволите, Дани! Камерата не е моя.
— Не ми пука чия е. Нямаш право да правиш това.
— Лотън ми каза, че не се държиш с него, както трябва. Какво можех да направя? Само да приема думата ти?
Коленичих и погледнах под колата. Видях камерата и я взех. Отвън беше издраскана, но нямах представа в какво състояние е механизмът вътре. Извадих чипа с информацията, така както ме бе научил Андре Бигър. Стори ми се, че е невредим. Изправих се и го показах на Дани.
— Това може да е единственото нещо, което ще възпре онези хора да не дойдат тук пак. Моли се да е невредимо.
— Не ми пука. Надявам се, че онова, което ще видиш, ще ти хареса. И ще се гордееш със себе си, докато го гледаш.
Нямах отговор на това.
— И повече да не си стъпил тук.
После се обърна и си влезе, без да ме погледне. Изчаках малко, за да видя дали няма да се появи отново и да ме засипе с друг поток обвинения, но тя не излезе. Пуснах чипа в джоба си и се наведох, за да събера парчетата от счупения часовник.
22
Оставих мерцедеса на паркинга за дълъг престой на летище „Бърбанк“ и се качих на трамвай до терминала. Използвах кредитната си карта, за да си купя еднопосочен билет до Лас Вегас за полет на „Саут Уест“, който заминаваше след по-малко от час. После минах през проверката на охраната, чакайки на опашката като всеки друг. Сложих чантата си на лентата и пуснах часовника си, ключовете на колата и чипа от камерата в пластмасов поднос, за да не активират детектора за метал. Сетих се, че съм забравил клетъчния си телефон в мерцедеса, и съжалих. Но после реших, че така е по-добре, защото можеха да го използват, за да проследят местонахождението ми.
На път към изхода за заминаващите самолети купих карта за телефон за десет долара и отидох до най- близкия автомат. Прочетох два пъти указанията на картата. Не защото бяха сложни, а защото се колебаех. Най-после взех слушалката и се обадих в Лас Вегас. Помнех номера, макар че не се бях обаждал от почти година.
Тя отговори само след две позвънявания, но въпреки това разбрах, че съм я събудил. Едва не затворих, защото знаех, че макар да има идентификатор за входящи обаждания, Елинор няма да разбере кой я търси — нали звънях от автомат. Но след като тя каза два пъти „ало“, заговорих.
— Елинор, аз съм, Хари. Събудих ли те?
— Няма нищо. Как си?
— Добре. До късно ли игра?
— До пет и после ходихме да закусим. Имам чувството, че току-що съм си легнала. Колко е часът?
Казах й, че наближава десет, и тя изпъшка. Почувствах, че решителността ми намалява. Освен това се замислих с кого е ходила да закусва, но не я попитах. Предполагаше се, че съм преодолял ревността си.
— Какво има, Хари? Добре ли си?
— Да. Но и аз заспах чак сутринта.
Отново последва мълчание. Чух, че викат пътниците за моя полет да се качват на самолета.
— Затова ли ми се обаждаш? Да ми кажеш, че не си се наспал?
— Не. Ами… нужна ми е малко помощ. Там, в Лас Вегас.
— Помощ? Какво имаш предвид? По някое разследване ли? Нали ми каза, че си напуснал полицията?
— Така е. Но работя по нещо… Все едно, питах се дали можеш да ме посрещнеш на летището след около час. След малко самолетът ми излита.
Пак настъпи мълчание и се запитах какво означава това. Докато чаках отговор, нещо стегна гърдите ми. Мислех си за теорията за единствения куршум, когато Елинор най-после каза:
— Ще дойда. Откъде да те взема?
Осъзнах, че съм затаил дъх, и го изпуснах. Дълбоко в сърцето си знаех, че отговорът й ще е такъв, но когато го чух, потвърждението мигновено ме изпълни с доказателство за чувствата, които още изпитвах. Опитах се да си представя Елинор — в леглото, телефона на нощното шкафче, с разрешени коси, които ме възбуждаха и съблазняваха да остана при нея. После си спомних, че тя говори по клетъчен телефон. Елинор нямаше стационарен телефон или поне не знаех номера й. Отново се запитах с кого е закусвала. И в чие легло е.
— Хари?
— Да. Ами, чакай ме до агенцията за коли под наем. Мисля, че се казва „Авис“.
— От летището има автобуси на всеки пет минути, Хари. За какво съм ти? Какво става?
— Ще ти обясня, когато се видим. Викат пътниците за полета ми. Ще дойдеш ли, Елинор?
— Казах, че ще дойда — отговори тя с тон, който ми беше до болка познат — отстъпчив и същевременно изпълнен с нежелание.
Не размишлявах дълго върху това.
— Благодаря. Чакай ме пред изхода на „Саут Уест“. Още ли караш онзи форд „Таурус“?
— Не, Хари. Сега имам сребрист лексус. С четири врати. Ще запаля фаровете и ще примигам, ако те видя първа.
— Добре. Тогава до скоро. Благодаря, Елинор.
Затворих и тръгнах към изхода. Замислих се за новата й кола. Преди да си купя мерцедеса на старо, харесвах лексуса. Тези коли не бяха безбожно скъпи, но не бяха и евтини. Нещата за Елинор се бяха променили. Бях убеден, че се радвам.
Качих се в самолета. На отделенията за багажа над главите нямаше място за чантата ми и бяха останали свободни само места по средата. Наместих се между мъж с хавайска риза и дебела златна верижка на врата и жена, която беше толкова бледа, че вероятно щеше да пламне като кибритена клечка веднага щом се покажеше на слънцето в Невада. Свих се, затворих очи и спах през по-голямата част от краткия полет. Знаех, че трябва да мисля за много неща, и се запитах какво е записано на чипа, но инстинктивно реших да се възползвам от възможността да си почина. Върнех ли се в Лос Анджелис, нямаше да имам покой.
Самолетът се приземи след по-малко от час. Минах през автоматичните врати на летище „Маккарън“ и веднага ме блъсна вълната топлина, известяваща пристигането ми в Лас Вегас. Това обаче не ме смути. Очите ми съсредоточено огледаха превозните средства, наредени на платната, и накрая се спряха на сребрист лексус със запалени фарове. Покривът беше вдигнат. Жената зад волана вдигна ръка, махна и после фаровете примигаха. Махнах й на свой ред и забързах към колата. Отворих вратата, хвърлих чантата си на задната седалка и се качих.
— Здравей — казах. — Благодаря.
След миг колебание се наведохме един към друг и се целунахме. Целувката беше кратка, но приятна. Не бях виждал Елинор отдавна и останах смаян от бързината, с която лети времето. Макар че се чувахме на Коледа и на рождените си дни, не я бях виждал и докосвал от три години. Затова Целувката беше опияняваща и същевременно потискаща.
Срещата ни сега щеше да е по-кратка от телефонните разговори по случай празниците.
— Прическата ти е различна. Хубава е.
Косата й беше подстригана късо, но наистина й стоеше добре. От друга страна, за мен Елинор винаги щеше да е красива, каквато и да е прическата й.
Тя се обърна и погледна през рамо колите от лявата страна и видях тила й. После потегли и натисна бутона за затваряне на покрива.
— Благодаря, Хари. Ти пък не си се променил. Но все още изглеждаш добре.
И аз й благодарих, като се опитвах да не се хиля твърде много.
— Е, каква е голямата загадка, за която не можеше да ми кажеш по телефона?
