— Няма загадка. Просто искам едни хора да мислят, че съм в Лас Вегас.
— Но ти наистина си в Лас Вегас.
— Не за дълго. Веднага щом наема кола, ще се върна.
Елинор кимна, сякаш разбираше какво става. Извадих картите АТМ и „Американ Експрес“ от портфейла си и задържах кредитната карта „Виза“.
— Искам да вземеш тези две карти и да ги използваш през следващите няколко дни. Кодът на АТМ е 0613. Лесен е за запомняне.
Това беше датата на сватбата ни.
— Странно — каза тя. — Тази година се пада в петък. Проверих. Лош късмет, Хари.
Петък тринайсети някак ми се струваше подходящо. За миг се запитах защо Елинор проверява в календара кога е годишнината на един несполучлив брак, но прогоних тази мисъл и се върнах в настоящето.
— Използвай кредитните карти през следващите няколко дни. Отиди на вечеря или плати с тях нещо друго. Ако бях тук, вероятно щях да ти купя подарък, че си ми позволила да остана при теб. Купи си нещо, което ти харесва. На „Амекс“ още е написано цялото ми име. Не би трябвало да имаш проблем.
Повечето хора не знаят от кой род е името Хиеронимус. Когато бяхме женени, Елинор редовно използваше кредитните ми карти, без да има никакъв проблем. Единственото затруднение, което би възникнало сега, беше, ако при покупката й поискат документ за самоличност. Тава обаче се случва рядко в Лас Вегас, където първо ти взимат парите, а после задават въпроси.
Подадох й картите, но тя не ги взе.
— Какво става, Хари?
— Нали ти казах. Искам едни хора да мислят, че съм в Лас Вегас.
— Хора, които могат да проследят покупка с кредитна карта?
— Ако искат. Не знам дали ще го направят. Това е само предпазна…
— Тогава говориш за ченгетата или за Бюрото. Кои са?
Засмях се.
— Може да са и от двете. Но доколкото ми е известно, Бюрото е по-заинтересувано.
— О, Хари…
Тонът й загатваше, че иска да каже нещо като „Пак започваш“. Хрумна ми да кажа, че става дума за Марти Геслер, но реших да не я замесвам повече.
— Не е кой знае какво. Работя по един от старите си случаи и това привлече вниманието на един от агентите. Искам да мисли, че ме е уплашил. Само за няколко дни. Ще го направиш ли, Елинор? Моля те.
Отново й подадох кредитните карти. Тя се поколеба, после ги взе. Движехме се по шосе с агенции за даване на коли под наем от двете страни. Искаше ми се да кажа още нещо. За нас двамата и за желанието ми да се върна, когато цялата тази гадост приключи. Ако, разбира се, Елинор ме иска. Но тя спря на паркинга пред „Авис“ и смъкна стъклото, за да каже на пазача от охраната, че само ще ме остави.
Това прекъсна разговора, ако изобщо имаше такъв. Загубих насъбраната инерция и се отказах от идеята да кажа Нещо повече за взаимоотношенията ни.
Елинор спря до сградата на агенцията. Време беше да сляза. Но не го направих. Седях в колата и гледах бившата си съпруга. Тя най-после се обърна и се вторачи в мен.
— Благодаря, Елинор.
— Няма защо. Ще получиш сметката.
Усмихнах се.
— Идвала ли си в Лос Анджелис? В казината? Тя поклати глава.
— Не.
Кимнах. Нямаше какво повече да кажа. Наведох се и я целунах, този път само по бузата.
— Ще ти се обадя утре или вдругиден.
— Добре, Хари. Пази се. Довиждане.
— Довиждане, Елинор.
Слязох от колата и Елинор потегли. Искаше ми се да бях прекарал повече време с нея и се запитах дали тя щеше да ми позволи. После прогоних тези мисли, влязох в агенцията, показах шофьорската си книжка и кредитната карта и взех ключа за колата под наем. Автомобилът беше форд „Таурус“ и трябваше да свикна с шофирането ниско до земята. Докато го изкарвах, видях знак със стрелка, сочеща към шосе „Рай“. Хрумна ми, че всеки се нуждае от такъв знак. Искаше ми се да е толкова лесно.
23
След четири часа пътуване без почивка през пустинята пристигнах в работилницата на Бигър. Извадих от джоба си чипа и го дадох на Андре. Той го разгледа, после ме погледна така, сякаш съм сложил в ръката му използвана дъвка.
— Къде е кутията?
— Кутията? Имаш предвид часовника? Остана на стената.
Не посмях да му кажа, че часовникът е счупен, а вероятно и камерата.
— Не часовникът, а пластмасовата кутийка. Сложи ли резервния чип, който ти дадох, в часовника, след като извади този?
Кимнах.
— Трябваше да сложиш този чип в кутийката на резервния. Чуплив е.
— Андре — прекъсна го баща му, — нека да видим дали е записано нещо. Моя е грешката, че не обясних на Хари как да се грижи за чипа. Забравих колко е старомоден и че не разбира от модерна техника.
Андре поклати глава и се приближи до компютъра на тезгяха. Погледнах Бърнет и му кимнах в знак на благодарност, че ме е измъкнал от неудобното положение. Той ми намигна и двамата отидохме при Андре.
Младежът използва пневматичен въздушен пистолет, който приличаше на зъболекарски инструмент, за да издуха праха и мръсотиите от чипа, после го сложи в компютъра. Написа няколко команди и след малко на монитора се появи картина от стаята на Лотън Крос.
— Не забравяй, че използвахме сензор за движение, затова образът ще потрепва — каза Андре. — Наблюдавай часовника в ъгъла, за да следиш реалното време.
Първото лице на записа беше моето. Бях се вторачил в камерата, докато сверявах часовника. После отстъпих назад и на екрана се появи Лотън Крос в инвалидната си количка.
— Господи — възкликна Бърнет, като видя в какво състояние е бившият му колега. — Не знам дали искам да гледам това.
— Ще стане още по-лошо — предупредих го.
От тонколоните на компютъра се разнесе гласът на Лотън.
— Хари?
— Какво?
— Донесе ли ми от онова?
— Малко.
Видях се на монитора как отварям кутията с инструментите и вадя плоската с уиски.
— Би ли превъртял това? — обърнах се към Андре.
Той кимна и придвижи напред записаните образи. Екранът за миг стана черен, показвайки, че камерата не е работила поради липса на движение. После на монитора се появи Дани Крос — влизаше в стаята. Погледнах часовника и видях, че това е станало няколко минути, след като бях излязъл. Дани скръсти ръце на гърдите си и се вторачи в парализирания си съпруг така, сякаш беше непослушно дете. После заговори, но думите й не се чуваха добре заради шума на телевизора.
— Не е трябвало да слагаш камерата до телевизора — отбеляза Андре.
Имаше право. Не бях помислил за това. Микрофонът на камерата долавяше по-ясно гласовете от телевизора, отколкото онези на хората в стаята.
— Виж дали не можеш да изчистиш звука, Андре — каза баща му.
