неопределено време в светая светих на ФБР.
Не очаквах много от разговора, но смятах, че трябва да се срещна с Азиз, преди да реша дали да го приема, или отхвърля като заподозрян. След като преди няколко минути бях прегледал докладите на разузнаването, бях склонен да направя второто. Всичко, което свързваше терориста с Анджела Бентън, бяха парите. Когато го бяха арестували на границата, в него бе намерена една от стодоларовите банкноти от обира на снимачната площадка. Вероятно имаше много обяснения за това и започвах да мисля, че той не е замесен в убийството й и в обира.
Бръкнах в картонената кутия, взех папката с материалите по разследването на убийството на Анджела Бентън, разгърнах я на коленете си, където Азиз не можеше да я види, и извадих нейна снимка, която ми бяха дали родителите й. Фотографията бе направена в деня на дипломирането й в Университета на Охайо, две години преди смъртта й. Погледнах Азиз.
— Казвам се Хари Бош. Разследвам убийството на Анджела Бентън преди четири години. Познавате ли я?
Плъзнах снимката по масата и се вторачих в лицето му. Той погледна снимката, но не забелязах никаква реакция.
— Познавате ли я?
Азиз не отговори.
— Тя е работела за филмовата компания, която бе обрана. Някои от парите са намерени във вас. Как е станало това?
Той продължи да мълчи.
— Откъде дойдоха парите?
Азиз ме погледна, но не каза нищо.
— Тези агенти ли ви казаха да не отговаряте на въпросите ми?
Отново мълчание.
— Така ли е? Вижте какво, ако не я познавате, кажете ми.
Сломеният му поглед отново се насочи към масата. Разбрах, че е безполезно, макар че го знаех още преди да седна срещу него.
Станах и се обърнах към Пипълс.
— Може да си задържите остатъка от петнайсетте минути.
Пипълс се отмести от вратата и погледна към камерата над главата си. После завъртя пръст и електронната ключалка изщрака. Без да разсъждавам, тръгнах към вратата и я отворих. В същия миг чух зад себе си дивашки вик. Азиз се хвърли върху мен с цялата си тежест — може би около шейсет и пет килограма — и аз излетях в коридора.
Свлякох се на земята, а той скочи от гърба ми и побягна по коридора. Пипълс и другият агент хукнаха след него. Изправих се и видях, че са го хванали. Пипълс го държеше, а другият агент замахна и грубо го повали на пода.
Пипълс се обърна и се приближи до мен.
— Добре ли сте, Бош? — Нищо ми няма.
Нарочно се забавих, докато оправях дрехите си. Чувствах се неудобно. Азиз ме бе изненадал и знаех, че всички в стаята в другия край на коридора ще говорят за това.
— Не го очаквах. Забравил съм някои неща.
— Да. Не трябва да се обръщате с гръб към престъпниците.
— Ще си взема кутията.
Върнах се в стаята за разпити, сложих снимката на Анджела Бентън в кутията и я взех. Докато излизах, край Азиз. Агентът му бе сложил белезници и го водеше килията.
Двамата с Пипълс ги последвахме на безопасно разстояние.
— Е, значи всичко това беше за нищо — каза той.
— Може би.
— И можеше да бъде избегнато, ако…
Не довърши мисълта си, но аз го направих.
— Ако агентът ви не бе извършил онова издевателство пред камерата.
Пипълс спря и изчака другият агент и Азиз да минат през вратата.
— Уговорката ни ме безпокои — каза той. — Нямам гаранции. Навън може да ви прегази някой камион. Това означава ли, че записът ще стигне до новините?
Замислих се за миг и после кимнах.
— Да. По-добре се надявайте камионът да не ме уцели.
— Не искам да живея и да работя с това бреме на плещите.
— Не ви обвинявам. Какво смятате да направите с Милтън?
— Каквото ви казах. Ще го отстраня. Но още не съм му го казал.
— Е, обадете ми се, когато това стане. Тогава може да поговорим отново за бремето на плещите ви.
Той се накани да каже нещо, но после размисли и тръгна по коридора. Стигнахме до асансьора и Пипълс използва кодираната си карта, за да го повика.
— Няма да сляза долу с вас. Мисля, че си казахме достатъчно.
Кимнах и влязох в кабината. Пипълс ме наблюдаваше изпитателно може би за да се увери, че няма да се измъкна т асансьора и да се опитам да се нахвърля върху затворени-Те терористи.
Вратата започна да се затваря, но аз я подпрях с ръка.
— Агент Пипълс, не забравяйте, че адвокатката ми взе мерки за безопасността на записите и за своята. Ако с нея се случи нещо, все едно се е случило с мен.
— Не се тревожете, господин Бош. Няма да предприема нищо против нея или вас.
— Не се тревожа за това.
Двамата се вторачихме един в друг.
— Разбирам — каза той.
Вратата се затвори.
29
Играта ми с федералните агенти не беше съвсем за нищо, както бях подвел Пипълс да си мисли. Опитът ми да свържа Азиз с престъплението, което разследвах, може и да беше фалшива следа, но това се случва често. То е част от задачата. Сега обаче разполагах с пълния комплект материали по разследването и бях доволен. Разполагах и с полицейските материали от разследването на обира на снимачната площадка и на убийството на Анджела Бентън и играех с пълна колода карти. Това ми позволяваше да прогоня от съзнанието си случилото се през изминалите два дни, включително престоя ми в килията. Знаех, че ако искам да открия убиеца на Анджела Бентън, отговорът или поне ключът, който би предизвикал обрат в разследването, по всяка вероятност се намира в черната пластмасова папка.
Прибрах се вкъщи. Имах чувството, че може би съм спечелил от тотото, но трябва да проверя числата във вестника, за да съм сигурен. Влязох в трапезарията и разгърнах на масата всичко, което носех в кутията. Най-ценната ми придобивка бяха полицейските материали от разследванията на обира на снимачната площадка и на убийството на Анджела Бентън. Седнах и започнах да чета. Не станах да си взема кафе, вода или бира. Не пуснах музика. Съсредоточих се изцяло върху страниците, които обръщах една след друга. От време на време записвах по нещо в тетрадката си. Но предимно четях и осмислях. Сякаш се намирах в колата с Лотън Крос и Джак Дорси и разследвах случая заедно с тях.
След четири часа обърнах последния лист в папката. Бях прочел и разучил внимателно всеки документ. Нищо не ме порази като ключова улика, но не се отчаях. Продължавах Да мисля, че най-важната информация е пред очите ми. Винаги е така. Трябваше само да погледна нещата под друг ъгъл.
Единственото, което привлече вниманието ми, беше колко са различни Крос и Дорси. Знаех, че Дорси беше десет години по-голям от Крос и навремето му е бил наставник. Но от начина, по който бяха написани докладите, долових огромни разлики в характерите им. Докладите на Крос бяха описателни и съдържаха тълкувания. С Дорси беше обратното. Той обобщаваше всичко с няколко думи, докато Крос добавяше
