Не си спомнях да съм ограждал параграфа преди четири години и се запитах защо бих го направил. Когато бе публикувана статията, вече не работех по случая. Предположих, че съм продължил да се интересувам от произшествието и съм проявил любопитство да проверя дали източникът е дал точна информация на репортерката или пък съм се надявал крадците да прочетат статията и да се паникьосат от вероятността да бъдат проследени. Което щеше да им попречи да харчат парите и да увеличи шанса за намирането на цялата сума.
Пожелателно мислене. Но вече нямаше значение. Сгънах изрезките, оставих ги настрана и се замислих за онзи ден в къщата на Селма Авеню. Новинарските репортажи бяха бледо описание, досущ снимка от самолет. Все едно да се опитваш да разбереш какво е било във Виетнам през 1967 година, като гледаш репортажите на Уолтър Кронкайт. Разказите не могат да пресъздадат суматохата, мириса на кръв и страх и прилива на адреналин, докато парашутистите скачат от транспортния самолет „С-130“ на вражеска територия.
Аз бях във фургон, паркиран на Селма Авеню, и разговарях с режисьора Хаус за Анджела Бентън. Търсех да се хвана за нещо. Бях обсебен от ръцете й и изведнъж ми хрумна, че може би те са част от инсценировката на сцената на престъплението. Аранжирана от режисьор. Притисках Хаус и Упорствах — опитвах се да разбера къде е бил през въпросната нощ. И тогава се чу потропване, вратата се отвори и всичко се промени.
— Волфганг — каза някакъв мъж с бейзболна шапка. — Бронираната кола с парите пристигна.
Погледнах Хаус.
— Какви пари?
И в същия миг разбрах.
Върнах се към спомена и видях всичко като на забавен каданс. Видях всички движения и детайли. Излязох от фургона на режисьора и видях червена бронирана кола в средата на улицата две къщи по- нататък. Задната врата беше отворена и униформеният вътре подаваше чантите с парите на двама мъже навън. Двамата бяха с костюми. Единият беше много по-възрастен от другия.
После те тръгнаха към къщата. Страничната врата на един спрял на улицата микробус се отвори и оттам изскочиха трима въоръжени мъже със скиорски маски на лицата. Четвъртият остана зад волана. Бръкнах в сакото си, но не извадих пистолета. Положението беше непредсказуемо. Наоколо имаше твърде много хора, при това в зоната на кръстосания огън. Затова оставих нещата да следват естествения си ход.
Бандитите се приближиха в гръб към носачите на парите, изненадаха ги и взеха чантите, без да изстрелят нито един куршум. После, докато се оттегляха към микробуса, се случи необяснимото. Онзи, който ги прикриваше и не носеше чанта, зае позиция за стрелба и вдигна оръжието си с две ръце. Не разбирах нищо. Какво бе видял? Къде беше заплахата? Кой бе помръднал? Той откри огън и възрастният мъж с костюма падна на улицата.
Престрелката започна след по-малко от секунда. Пазачът в бронираната кола, охраната и ченгетата също откриха огън. Извадих пистолета си и тръгнах по моравата към бронираната кола.
— Залегнете! Всички да залегнат!
Членовете на снимачния екип се хвърлиха на земята. Приближих се още и чух, че някой крещи. Двигателят на микробуса забръмча. Усетих мирис на барут. Когато ми се удаде възможност за точен изстрел, бандитите вече бяха стигнали до микробуса. Единият хвърли чантите през отворената врата, обърна се и извади от колана си два пистолета.
Но така и не успя да стреля. Открих огън и го видях как полита в микробуса. Другите се хвърлиха вътре след него, гумите изсвириха и микробусът потегли. Страничната врата още беше отворена и краката на ранения стърчаха навън. Микробусът зави към Сънсет Булевард и магистралата. Нямах възможност да ги преследвам. Колата ми беше паркирана на пресечка и половина по-нататък.
Извадих клетъчния си телефон и се обадих да изпратят две линейки и много хора. Казах им накъде се е насочил микробусът и им наредих да отидат на магистралата.
През цялото това време писъците не спряха. Прибрах телефона и се приближих до викащия мъж. Беше по-младият от двамата с костюмите. Лежеше на една страна и притискаше левия си крак. Кръвта течеше между пръстите му. Денят и костюмът му бяха съсипани, но виждах, че няма да умре.
— Раниха ме! — крещеше той и се гърчеше. — Раниха ме, да им го начукам!
Отърсих се от спомена и се върнах в трапезарията си. Арт Пепър изпълняваше „Бъди добра и се върни у дома“, акомпанираше Джак Шелдън на тромпет. Имах поне две-три версии на тази песен. Във всяка той атакуваше агресивно мелодията. Това беше начинът му на свирене и аз харесвах точно тази безмилостност в него. И се надявах да се науча да свиря така.
Когато отворих тетрадката си на празна страница и се приготвих да запиша нещо, което бях видял в спомена си за престрелката, някой потропа на вратата.
5
Станах, отидох в коридора и погледнах през шпионката. После бързо се върнах в трапезарията и извадих от шкафа покривка за маса. Не беше използвана. Съпругата ми я бе купила и оставила там, в случай че ни дойдат гости. Но това така и не стана. Вече нямах съпруга, но покривката щеше да ми послужи. На вратата отново се потропа. Този път по-силно. Бързо покрих снимките и документите и отидох да отворя.
Кизмин Райдър се бе обърнала с гръб към мен и гледаше към улицата.
— Извинявай, Кизмин. Бях в задната част на къщата и не чух първото потропване. Влез.
Тя мина покрай мен и тръгна към всекидневната.
— Тогава откъде знаеш, че е имало първо потропване?
— Ами, тропането, което чух, беше толкова силно, че помислих…
— Добре, добре, Хари, разбрах.
Не я бях виждал почти осем месеца — от празненството по случай напускането ми. Тя го бе организирала. Нае целия бар „Мусо“ и покани всички от холивудското районно управление.
Кизмин влезе в трапезарията и погледът й се плъзна по измачканата покривка. Беше ясно, че крия нещо, и мигновено съжалих, че съм го направил.
Бившата ми партньорка беше облечена в тъмносив делови костюм с пола под коленете и това ме учуди. Петдесет процента от времето, през което работехме заедно, Кизмин носеше джинси, бяла блуза и сако. Тези дрехи й позволяваха свобода на движенията, за да тича и скача, ако се наложи. Издокарана в костюм, тя приличаше по-скоро на вицепрезидент на някоя компания, отколкото на детектив от отдел „Убийства“.
— Винаги поднасяш вкусни неща, Хари. Какво има за обяд? — попита Кизмин, без да откъсва очи от покривката.
— Съжалявам. Не знаех кой е на вратата и хвърлих каквото ми попадна върху някои неща.
Тя се обърна към мен.
— Какви неща, Хари?
— Ами… материали от стар случай. Е, как вървят нещата в отдел „Обири и убийства“? По-добре от последния път, когато разговаряхме?
Година преди да напусна полицията тя беше повишена и преместена в центъра на града. Имаше неприятности с новия си партньор и с други ченгета от отдел „Обири и убийства“ и ми бе доверила това. Навремето й бях нещо като наставник. Но взаимоотношенията ни приключиха, когато предпочетох да напусна, вместо да приема ново назначение и отново да бъдем партньори в отдел „Обири и убийства“. Знаех, че това я обиди. Организирането на празненството беше мил жест, но и сбогуване.
— Нищо не стана.
— Какво? Какви ги говориш?
Бях искрено изненадан. Райдър беше най-способният и инициативен партньор, с когото бях работил. Беше родена за тази работа. Полицията се нуждаеше от повече хора като нея. Бях сигурен, че Кизмин ще съумее да се приспособи към този отдел и да върши добра работа.
— Преместих се в началото на лятото. Сега съм в канцеларията на шефа в главното управление на
