Тя ме погледна през рамо, без да спира.
— Кажи ми, Кизмин. Кой?
Тя изведнъж спря и ме погледна. В очите й блестеше гняв и предизвикателност.
— Заради едно време? Това ли искаш да кажеш, Хари?
Отстъпих една крачка. Гневът й беше като силово поле, което ме отблъскваше от нея. Разперих ръце в знак, че се предавам, и не отговорих. Райдър изчака малко, после отново тръгна към вратата.
— Довиждане, Хари.
Отвори, излезе и затвори.
— Довиждане, Кизмин.
Но тя вече бе заминала. Дълго стоях до вратата. Мислех за думите й и за онова, което не бе казала. В посланието й имаше подтекст, но още не го разбирах. Водите бяха твърде мътни.
— Високо напрежение, скъпа — казах и заключих вратата.
6
Пътуването до Удланд Хилс продължи почти час. Независимо от времето и мястото всички магистрали са кошмарни и винаги натоварени, а и след като през последните няколко месеца не бях шофирал много, заниманието беше неприятно и досадно. Най-после излязох от магистрала 101 при изхода за каньона Топанга и до края на пътя карах по равни улици. Внимавах да не наваксвам изгубеното време, като превишавам скоростта в жилищните квартали. Във вътрешния джоб на сакото си имах плоско шише и ако ме спряха, това можеше да се окаже проблем.
За петнайсет минути стигнах до Мелба Авеню. Паркирах колата до микробуса, слязох и се качих по дървените стъпала пред къщата.
Посрещна ме Даниела Крос и мълчаливо ми направи знак да вляза.
— Как е той днес, Дани?
— Както обикновено.
— Разбирам.
Не знаех какво друго да кажа. Не можех да си представя как животът й се бе променил за един ден и надеждите и очакванията й се бяха превърнали в нещо съвсем различно. Тя сигурно беше доста по- възрастна от съпруга си. На четирийсет и няколко. Но не можех да преценя точно годините й. Очите й бяха като на старица, а устните — постоянно стиснати и увиснали в краищата.
Знаех пътя и Дани ме остави. Минах през всекидневната, продължих по коридора, влязох в последната стая вляво и видях Лотън Крос в инвалидната му количка — купена заедно с микробуса, след като полицейският профсъюз събра пари. Гледаше Си Ен Ен на телевизор, монтиран на подставка в ъгъла на тавана. Отново предаваха репортаж за положението в Близкия изток.
Очите му се стрелнаха към мен, но лицето му не се раздвижи. На челото му имаше ремък, който държеше главата му на възглавницата отзад. Дясната му ръка бе свързана с тръбички, включени към пликче с прозрачна течност, окачено на система за интравенозно поддържане на живота, прикрепена за инвалидната му количка. Кожата му беше жълтеникава. Крос не тежеше повече от шейсет килограма и ключиците му стърчаха като остри парчета от счупени грънци. Устните му бяха сухи и напукани, а косата — разрешена. Стъписах се от вида му, но се опитах да не го покажа.
— Здрасти, Лотън, как си? — Гадно ми беше да задавам този въпрос, но се чувствах задължен да попитам.
— Горе-долу както предполагаш, Хари.
— Разбирам.
Гласът му беше дрезгав шепот като на треньор по футбол в колеж, който години наред е крещял от страничната линия.
— Съжалявам, че идвам пак, но има и други неща — казах аз.
— Срещна ли се с продуцента?
— Да, вчера започнах с него. Даде ми двайсет минути.
В стаята се чуваше някакво съскане. Бях го забелязал, когато идвах по-рано през седмицата. Мисля, че беше вентилаторът, който впръскваше въздух в тръбичките, скрити под ризата на Крос — излизаха от яката от двете страни на лицето му и влизаха в носа му.
— Каза ли ти нещо?
— Няколко имена. На всички от „Айдолон Продъкшънс“, за които се предполага, че са знаели за парите. Но още не съм имал възможност да ги намеря.
— Попита ли го какво означава Айдолон?
— Не. Какво е? Фамилно име?
— Не. Означава фантом. Това е едно от нещата, които си спомних. Появи се в главата ми, докато мислех за случая. Веднъж го попитах. Каза, че било от стихотворение. Нещо за фантом, който седи на трон в мрака. Вероятно се мисли за него.
— Странно.
— Да. Хари, защо не угасиш монитора? За да не безпокоим Дани.
Беше ме помолил да направя същото и по време на първата ни среща. Преместих количката му до бюрото. Отгоре; имаше малко пластмасово устройство със зелена лампа — аудиомонитор, произведен за родители, които да слушат бебетата си. Устройството помагаше на Крос да вика жена си, когато иска да смени телевизионния канал или нещо друго. Изключих го, за да не ни слуша никой, и застанах пред инвалидната му количка.
— Добре — каза Крос. — А сега, защо не затвориш вратата?
Изпълних желанието му. Знаех накъде води това.
— Този път донесе ли ми нещо? — попита той. — Каквото поисках?
— Да.
— Хубаво. Да започнем с него. Отиди в банята и виж дали Дани е оставила бутилката ми там.
Лавицата над мивката в банята беше отрупана с лекарства. На подставката за сапуна имаше пластмасово шише без запушалка. Приличаше на манерка на колоездач, но беше малко по-различно. Гърлото беше по-широко и леко изкривено, вероятно за да е по-удобно за употреба. Бързо извадих плоската от джоба си, излях няколко глътки уиски в шишето и го занесох в спалнята. Очите на Крос се разшириха от ужас.
— Не! Това е бутилката, в която пикая!
— По дяволите. Съжалявам.
Отново влязох в банята и излях алкохола в мивката.
— Не, недей! — извика Крос.
Погледнах го.
— Щях да го изпия.
— Не се тревожи. Имам още.
Измих бутилката на Крос, сложих я на подставката за сапуна и се върнах в стаята.
— Там няма шише за пиене, Лотън. Какво да направя?
— По дяволите, сигурно го е взела. Сетила се е какво съм: намислил. Дай ми плоската.
Извадих я от спортното си сако.
— Дай я. Искам да опитам.
Отворих шишето, поднесох го към устата му и му дадох да отпие една глътка. Крос се закашля и част от уискито се разля по врата му и на възглавницата на количката.
— Ах, Господи! — възкликна той.
— Какво?
— Господи…
— Какво? Добре ли си, Лотън? Ще извикам Дани.
Тръгнах към вратата, но той ме спря.
— Не, не, нищо ми няма. Само… мина много време, откакто не съм пил. Дай ми още.
— Трябва да поговорим, Лотън.
