полицията в Паркър Сентър.
— Шегуваш се!
Бях стъписан. Тя очевидно бе предпочела да прави кариера в полицията. Ако не работеше за шефа като адютант или върху специални проекти, значи се гласеше за командната администрация. Разбира се, в това нямаше нищо лошо. Кизмин беше много амбициозна. Но разкриването на убийства не е кариера, а призвание. Винаги бях мислил, че тя знае и приема това. Обаче явно се бе поддала на изкушението.
— Не знам какво да кажа, Кизмин. Бих искал…
— Какво? Да говоря с теб за това ли? Ти напусна, Хари. Не си ли спомняш? Какво щеше да ми кажеш? Да продължавам да се бъхтя в отдел „Обири и убийства“, когато ти се измъкна?
— С мен беше различно, Кизмин. Бях предизвикал твърде голяма съпротива. Носех твърде много отговорности. А ти беше звездата.
— Е, звездите изгарят. В низините нещата са твърде дребнави и има политика. Смених посоката. Неотдавна взех изпита за лейтенант. Пък и шефът е световен човек. Държи да прави хубави неща и аз искам да съм до него. Странно, но по върховете няма толкова много политика. Човек би помислил, че е обратното.
Говореше така, сякаш опитваше да убеди себе си, а не мен. Обзе ме чувство за вина и само кимнах. Ако бях останал и бях приел назначението в отдел „Обири и убийства“, и Райдър нямаше да напусне. Отидох във всекидневната и се отпуснах на канапето. Тя ме последва, но не седна.
Протегнах ръка да намаля музиката, но малко. Харесвах песента. Вторачих се през плъзгащите се врати в планините отвъд Вали. Беше по-мъгливо, отколкото през повечето дни. Но мрачното време изглеждаше подходящо, особено когато Пепър засвири с кларинета си „Сянката на усмивката ти“. Изпълненият с тъга копнеж привлече вниманието дори на Райдър. Тя стоеше, без да говори, и слушаше.
Бях взел дисковете от един приятел, Куентин Маккинзи, стар джазмен, който познаваше Пепър и преди много десетилетия бе свирил с него в „Шели Ман“, „Донте“ и в някои други отдавна изчезнали холивудски джаз клубове, възникнали под влияние на звуците на Западното крайбрежие. Маккинзи ми бе казал да слушам и да разуча дисковете — някои от последните записи на Пепър. След години, прекарани в затвори заради пристрастяванията си, музикантът бе наваксал за пропуснатото и отново беше безмилостен. Не спря, докато сърцето му не спря да бие. В това също като в музиката, на която приятелят ми се възхищаваше, имаше някаква почтеност. Той ми даде дисковете и ми каза никога да не спирам да наваксвам изгубеното време.
Песента свърши и Кизмин се обърна към мен.
— Кой беше този?
— Арт Пепър и Лий Кониц.
— Бели ли са?
Кимнах.
— По дяволите. Много са добри.
Пак кимнах.
— Е, какво има под покривката, Хари?
Свих рамене.
— След като идваш за пръв път от осем месеца, сигурно знаеш.
Тя кимна.
— Да, знам.
— Нека да отгатна. Александър Тейлър е гъст с шефа или с кмета, или и с двамата, и иска да се откажа.
Райдър отново кимна. Бях отгатнал правилно.
— Шефът знае, че някога сме били близки, затова… — Тя заекна, докато произнасяше „някога“. — Все едно. Изпрати ме да ти кажа, че си се насочил в погрешна посока.
Седна на стола срещу канапето и се вторачи навън, макар да бях убеден, че не я интересува какво има там. Просто не искаше да ме погледне.
— Затова ли се отказа от разследванията? Да изпълняваш поръчки на шефа?
— Тя ме погледна изпитателно и видях обидата в очите й. Но не съжалих за думите си. И аз бях ядосан като нея.
— Лесно ти е да го кажеш, Хари. Вече си закален в битките.
— Битките никога не свършват, Кизмин.
Едва не се усмихнах на съвпадението с песента, която звучеше в момента — „Високо напрежение“. Пепър пак акомпанираше на Кониц и щеше да умре половин година след записването на тази песен. Съвпадението беше в това, че когато бях новак в полицията, старите детективи описваха като „високо напрежение“ случаите, които предизвикваха необичайния интерес на шефовете или криеха други, невидими политически или бюрократични опасности. Когато случаят беше „високо напрежение“, трябваше да внимаваш, защото си нагазил в мътни води. Трябваше да се пазиш, тъй като нямаше кой друг да ти помогне.
Станах и отидох до прозореца. Слънцето се отразяваше в милиардите микроскопични прашинки във въздуха. Беше оцветено в оранжево и розово — и красиво. Съвсем не изглеждаше опасно.
— Е, това ли каза шефът? Да се откажа от случая, така ли? Вече съм цивилен. Да го оставя на професионалистите.
— Горе-долу.
— Случаят събира прах, Кизмин. Какво му пука на шефа ти, че си пъхам носа там, където никой от отдела му не иска? Нима се страхува, че ще го поставя в неудобно положение, ако го приключа?
— Кой каза, че събира прах?
Обърнах се и я погледнах.
— Я стига. Не ми говори за така нареченото надлежно старание. Знам как става. Подпис на всеки шест месеца. „Аха, тук няма нищо ново.“ Не те ли е грижа за това разследване, Кизмин? Ти познаваше Анджела Бентън. Не искаш ли да видиш убийството й разкрито?
— Разбира се, че искам. Дори не си помисляй нещо друго. Но нещата не се случват от само себе си, Хари. Изпратиха ме тук от учтивост към теб. Не се забърквай. Може да попаднеш на нещо, което няма да ти хареса, и да пострадаш вместо да помогнеш.
Станах и се вторачих в нея. Опитвах се да разбера подтек-ста на думите й. Не бях сигурен какъв е.
— Ако по случая се работи активно, кой го е поел?
Тя поклати глава.
— Не мога да ти кажа. Но не се занимавай с него.
— Виж какво, Кизмин. Колкото и да си ми сърдита, че напуснах, това не трябва да ти пречи да…
— Какво? Да направя онова, което трябва? Да не изпълня заповедите? Ти вече нямаш значка, Хари. Хората със значки работят по случая. Активно. Разбираш ли? Зарежи го.
И преди да успея да кажа нещо, ме заля с друга тирада:
— И не се тревожи за мен. Вече не ти се сърдя, Хари. Ти ме остави на сухо, но това беше отдавна. Да, сърдех ти се, но ми мина. Дори не исках да идвам тук, но той ме накара. Смяташе, че ще те убедя.
Предположих, че „той“ е шефът, и замълчах в очакване да чуя дали Кизмин ще добави още нещо. Но това беше всичко, което каза. После заговорих тихо, почти сякаш се изповядвах на свещеник.
— Ами ако не го зарежа? Ако имам причини, които нямат нищо общо със случая? Лични. Тогава какво ще стане?
Тя обезпокоено поклати глава.
— Тогава ще пострадаш. Онези хора не се шегуват. Намери друг случай или начин да прогониш демоните си.
— Кои са „онези хора“?
Райдър стана.
— Какви хора, Кизмин?
— Казах ти достатъчно, Хари. Съобщението е предадено. Желая ти успех.
После тръгна към външната врата. Последвах я. В главата ми се въртяха объркани мисли.
— Кой работи по случая, Кизмин? Кажи ми.
