— Хайде да поговорим за колата пред поршето. Седан ли беше?
— Тая марка не ми е позната.
— Не, седан е тип автомобили, не е марка. С четири врати и багажник — като патрулка.
— Да, такава беше.
Хари си спомни описанието на Алиша Кент за липсващата кола от гаража й.
— Знаеш ли как изглежда крайслер триста?
— Не.
— Каква беше на цвят колата, която видя?
— Не съм сигурен, обаче беше тъмна. Черна или тъмносиня.
— Ами другата? Оная зад поршето?
— Също. Тъмен… седан. Различаваше се от предната, може да беше малко по-малка, ама не знам каква марка е. Съжалявам.
Момчето се намръщи, като че ли непознаването на марките и моделите автомобили бе негов личен провал.
— Няма проблем, Джеси, отлично се справяш — похвали го Бош. — Много ми помагаш. Мислиш ли, че ако ти покажа снимки на различни коли, ще познаеш ония двете?
— Не, не ги видях достатъчно добре. Осветлението на улицата беше слабо, пък и бях доста далече.
Хари кимна, ала изпитваше разочарование. За момент се замисли. Разказът на Митфорд потвърждаваше сведенията, получени от Алиша Кент. Двамата нападатели явно бяха стигнали до дома й със свой автомобил. После единият беше продължил с него, а другият — с крайслера на Алиша, за да превози цезия. Изглеждаше очевидно.
Всичко това го наведе на нов въпрос.
— В каква посока потегли втората кола?
— И тя обърна, после се спусна по склона.
— И нищо друго?
— Нищо.
— А ти какво направи?
— Аз ли? Нищо. Останах си там.
— Защо?
— Беше ме страх. Бях съвсем сигурен, че съм видял да убиват човек.
— Не отиде ли да провериш дали е жив и дали няма нужда от помощ?
Митфорд извърна поглед и поклати глава.
— Не, страх ме беше.
— Няма проблем, Джеси. Не мисли за това. Той вече е бил мъртъв. Умрял е още преди да падне на земята. Но съм любопитен защо си продължил да се криеш там. Защо не се върна в града? Защо не се обади в полицията?
Канадецът разпери ръце, после ги отпусна върху масата.
— Не знам. От страх. Качих се на хълма, като се водех по картата, не знаех друг път за връщане. Щеше да ми се наложи да мина оттам и си казах: ами ако ченгетата дойдат и ме видят? Можеше да обвинят мен. Ако ония бяха от мафията или нещо подобно и ако узнаеха, че съм видял всичко, щяха да ме очистят.
Бош кимна.
— Явно в Канада гледате много американска телевизия. Не се бой. Ще се погрижим за теб. На колко си години, Джеси?
— На двайсет.
— Добре, а какво правеше в къщата на Мадона? Тя не е ли малко стара за теб?
— Не, не е това. Отидох заради майка.
— Дебнел си я заради майка си, така ли?
— Не я дебнех. Просто исках да взема неин автограф или снимка за майка ми. Исках да пратя нещо на мама, пък нямам нищо. Нали разбирате, просто да й покажа, че съм добре. Мислех си, че ако й кажа, че съм видял Мадона, няма да се чувствам такъв… Нали разбирате. Израснал съм с Мадона, защото мама непрекъснато слуша нейни парчета. Просто си казах, че ще е много гот да й пратя нещо. Рожденият й ден наближава, а няма какво да й пратя.
— Защо дойде в Лос Анджелис, Джеси?
— Не знам. Просто реших, че е място, където си струва да дойдеш. Надявах се да ме вземат в някоя рок група или нещо от тоя род. Обаче явно повечето хора идват тук с групите си. Пък аз съм сам.
Митфорд явно бе решил да се прави на странстващ трубадур… само че в багажа му нямаше нито китара, нито друг музикален инструмент.
— Свириш ли на нещо? Или си певец?
— Свиря на китара, обаче преди няколко дни я заложих. Ще си я откупя.
— Къде си отседнал?
— В момента никъде. Снощи се канех да спя някъде из хълмовете. Всъщност тъкмо затова не си тръгнах, след като видях как убиха оня човек на площадката. Къде да ида?
Детективът напълно го разбираше. Джеси Митфорд не се различаваше от хиляди други, които ежемесечно слизаха от рейса или пристигаха на автостоп. Повече мечти, отколкото планове и пари. Повече надежди, отколкото способности, умения и интелигентност. Не всички, които не успяваха да постигнат мечтите си, отиваха да дебнат успелите. Ала онова, което обединяваше всички, бе отчаяният хъс. И някои никога не го изгубваха, дори след като изписваха имената им с неонови светлини и си купуваха къщи по хълмовете.
— Хайде да си починем, Джеси — рече Бош. — Трябва да се обадя по телефона и после сигурно пак ще започнем отначало. Съгласен ли си? Ще гледам да ти намеря хотелска стая или нещо подобно.
Митфорд кимна.
— Помисли си за колите и мъжа, който си видял, Джеси. Трябва да си припомниш още подробности.
— Опитвам се, ама…
Младежът не довърши и Хари го остави сам.
Щом излезе в коридора, включи климатичната инсталация в стаята за разпити на осемнайсет градуса. Скоро вътре щеше да стане студено и вместо да се поти, Митфорд щеше да започне да зъзне — макар че канадец като него може пък да се почувстваше като у дома си. След като хлапето се поохладеше, Бош щеше да продължи разпита и да види дали ще изскочи още нещо. Погледна си часовника. Наближаваше пет — до брифинга, организиран от феберейците, оставаха още четири часа. Имаше много за вършене, ала все пак разполагаше с известно време за работа със свидетеля. Първият разпит беше дал добри резултати. Нямаше основание да не смята, че има какво да научи и от втория.
Завари Игнасио Ферас да работи на бюрото си. Беше завъртял стола си настрани и пишеше на лаптоп, поставен върху масичка на колела. Хари забеляза, че вместо вещите на Митфорд върху бюрото са извадени други пликчета с веществени доказателства и папки. Тук бяха всички материали от криминалистиката, открити до този момент на двете местопрестъпления.
— Извинявай, че не дойдох да гледам разпита, Хари — каза партньорът му. — Нещо ново от малкия?
— Близо сме. Просто правя почивка.
Трийсетгодишният Ферас имаше атлетично телосложение. На бюрото си държеше награда за първо място на физкултурните изпити в полицейската академия. Освен това беше хубавец, с шоколадова кожа, късо подстригана коса и проницателни зелени очи.
Бош седна на бюрото си, за да се обади по телефона. За пореден път щеше да събуди лейтенант Гандъл, за да докладва за хода на следствието.
— Успя ли да провериш оръжието на жертвата?
— попита, докато набираше номера.
— Да, пуснах го в базата данни на Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие. Преди шест Месеца е купил късоцевен револвер двайсет и втори калибър. Смит и Уесън.
— Двайсет и втори калибър, да, това съответства на фактите — каза Хари. — Не оставя изходни
