— С Шефа ли искаш да приказваш? Майтапиш ли се?
— Освен ако вече не съм го изпуснал. Ако това те смущава, можеш да останеш в колата.
— Прескачаш има-няма пет звена във веригата, нали знаеш. Лейтенант Гандъл ще ни съдере задниците.
— Ще съдере
— Само дето каквото направи единият партньор, вината за това винаги наполовина носи другият. Наясно си. Така става. Затова им викат „партньори“, Хари.
— Виж, аз ще се погрижа. Няма време да минаваме по каналния ред. Шефът трябва да знае какво е положението и аз ще му го обясня. Накрая може дори да ни благодари за предупреждението.
— Да бе, ама лейтенант Гандъл няма да ни благодари.
— После ще се оправя и с него.
Изминаха в мълчание останалата част от пътя.
Лосанджелиското полицейско управление имаше една от най-консервативните бюрократични системи на света, оцеляла повече от век: в него рядко търсеха нови идеи, решения и ръководители. Преди няколко години, когато градският съвет реши, че след дългогодишни скандали и обществени вълнения ЛАПУ има нужда от външно ръководство, едва за втори път в дългата му история постът началник на полицията не беше зает чрез повишение на негов служител. В резултат на това външният човек, когото поставиха начело на парада, се наблюдаваше с огромно любопитство и още по-огромен скептицизъм. Неговите действия и навици се документираха и всички данни се разпространяваха по неофициалната полицейска мрежа, която свързваше десетте хиляди полицейски служители като кръвоносни съдове в здраво стиснат юмрук. Сведенията се разнасяха на съвещания и в съблекалните, чрез есемеси до и от компютрите на патрулките, чрез имейли и телефонни разговори, в ченгеджийски барове и на събирания около скарата в нечий заден двор. Това означаваше, че всички патрулни полицаи знаят коя холивудска премиера е гледал предишната вечер новият началник. Полицаите от отдела за борба с порока знаеха къде си глади парадните униформи, а ченгетата от сектор „Уличен бандитизъм“ бяха наясно в кой супермаркет пазарува жена му.
Означаваше също, че детектив Хари Бош и неговият партньор Игнасио Ферас знаят къде се отбива всяка сутрин на кафе началникът на път за Паркър Сентър.
В 08:00 Бош спря на паркинга пред „Донът Хоул“, ала не забеляза необозначения автомобил на началника. Заведението се намираше в равнината под кварталите по хълмовете на Лос Фелис. Хари угаси мотора и се обърна към партньора си.
— Тук ли оставаш?
Ферас се беше вторачил право напред през стъклото. Кимна, без да го поглежда.
— Както искаш — рече Бош.
— Виж, Хари, не се обиждай, ама така няма да се получи. На теб не ти трябва партньор. Трябва ти момче за всичко, което никога да не оспорва действията ти. Мисля да поговоря с лейтенанта да ме прехвърли при някой друг.
Бош го погледна, премисли и отвърна:
— Това е първото ни съвместно следствие, Игнасио. Не смяташ ли, че е по-добре да поизчакаш? Точно така ще ти отговори Гандъл. Ще ти каже, че не бива да започваш кариерата си в Грабежи и убийства с репутация на човек, който бяга от партньорите си.
— Не бягам. Просто не се получава.
— Правиш грешка, Игнасио.
— Не, мисля, че така е най-добре. И за двамата. Хари дълго го наблюдава, после повтори:
— Както искаш.
Слезе и тръгна към заведението. Реакцията и решенията на партньора му го разочароваха, но съзнаваше, че трябва да му даде известна свобода на действие. Ферас още беше хлапе и затова се налагаше да се отнася с него предпазливо. Не си падаше по предпазливостта и в миналото неколкократно се беше разделял с партньорите си. Когато приключеха с това следствие, щеше да направи нов опит да промени решението на младежа.
Вътре се нареди на опашка зад двама души и когато дойде редът му да застане пред азиатеца на щанда, си поръча кафе.
— Не иска донът?
— Не, само кафе.
— Капучино?
— Казах кафе.
Разочарован от скромната поръчка, човекът се обърна към машината до задната стена и напълни една чаша. Когато му я поднесе, Бош извади служебната си карта.
— Началникът идва ли вече?
Азиатецът се поколеба. Нямаше представа за неофициалната съобщителна мрежа и не беше сигурен как да отговори. Знаеше, че може да изгуби ценен клиент, ако се раздрънка.
— Няма проблем — успокои го Хари. — Имаме среща, просто закъснях.
И се опита да се усмихне така, сякаш е загазил. Не се получи както трябва и той се отказа.
— Още не бил тука — отвърна онзи.
Облекчен, че не го е изпуснал, Бош плати кафето и пусна рестото в буркана за бакшиш. Избра си свободна маса в ъгъла. В този утринен час повечето клиенти взимаха поръчките си и веднага си тръгваха. Зареждаха се с гориво за работния ден. В продължение на десетина минути Бош проследи представителна извадка от градското общество, обединена от пристрастеността към кофеин и захар.
Накрая видя черния линкълн „Таун Kap“ да отбива в паркинга. Началникът се возеше на предната дясна седалка. Двамата с шофьора слязоха, огледаха се и се запътиха към заведението. Шофьорът беше полицай и изпълняваше функцията на бодигард.
Когато влязоха, на щанда нямаше опашка.
— Здрасти, началник — поздрави го азиатецът.
— Добро утро, господин Мин — отвърна началникът на полицията. — Обичайната поръчка.
Бош се изправи и се приближи. Бодигардът, който стоеше зад шефа си, се обърна и му препречи пътя. Хари спря.
— Може ли да ви почерпя едно кафе, господин началник?
Началникът го погледна и със закъснение го позна: вече бе разбрал, че не е обикновен гражданин, който просто се държи любезно. За момент се намръщи — отзвукът от историята с Ехо Парк все още преследваше Бош, — ала лицето му бързо стана отново безизразно.
— Детектив Бош. Не сте дошли да ми съобщите нещо лошо, нали?
— По-скоро да ви предупредя.
Началникът се обърна, взе от господин Мин чаша кафе и книжна кесийка и каза:
— Добре. Разполагам с около пет минути. Сам ще си платя кафето.
Докато началникът плащаше, Бош се върна на масата си. Седна и изчака полицейския шеф да занесе поръчката си на друг щанд, където си сложи сметана и подсладител. Според него този човек беше полезен за Управлението. Беше допуснал някои политически грешки, беше взел някои спорни решения за назначения в командния състав, но иначе допринасяше много за издигане на духа на обикновените полицаи.
А не можеше да се каже, че това е лесна задача. Шефът беше наследил управление, действащо под прякото наблюдение на Министерството на правосъдието вследствие на федералното разследване на корупцията в полицейския участък на Рампарт през 1997-а и на още безброй скандали. Всички аспекти на действията и работата им се подлагаха на анализ от федерални наблюдатели. В резултат ЛАПУ не само отговаряше пред феберейците, но и ставаше жертва на федералната бумащина. И без това вече бяха с орязан състав, понякога трудно се виждаше дали изобщо се върши полицейска работа. Ала под ръководството на новия началник редовите полицаи някак си се бяха сплотили и успяваха да изпълняват задълженията си. Статистиката дори отчиташе спад на престъпността, което според Бош означаваше, че има голяма вероятност да е намалял и броят на реалните престъпления — той се отнасяше с подозрителност към статистическите проучвания.
