увреждания били вътрешни. Дали и неговата имунна система се сриваше? Дали не потъваше в небитието?
Изведнъж си помисли за дъщеря си, представи си я на летището, където я беше видял за последен път.
Изруга високо.
— Хари?
Той се изправи.
— Да?
— Нашите хора ще пристигнат след пет минути. Как си?
— Май съм добре.
— Чудесно. Разговарях с ръководителя на отряда. Според него си бил изложен на облъчване прекалено кратко, за да ти има нещо сериозно. Въпреки това трябва да идеш в спешното, за да те прегледат.
— Ще видим.
Бош бръкна в багажника и извади еднолитрова бутилка вода от чантата си. Пазеше я за извънредни случаи, например когато наблюдението на някой заподозрян се проточи по-дълго от очакваното. Развъртя капачката и отпи две големи глътки.
Запуши шишето и го прибра в чантата. После заобиколи колата и тръгна към Уолинг. Докато вървеше, погледна на юг. Уличката, на която се намираха, продължаваше няколко преки зад сградата на „Изи Принт“ и минаваше от задната страна на всички магазини и офиси по Кауенга. Чак до Баръм.
През двайсетина метра имаше зелени боклукчийски контейнери, изтикани напред. Също като в Силвър Лейк, беше ден за събиране на боклука и контейнерите очакваха минаването на камионите от „Чистота“.
В миг всичко си дойде на мястото. Като химическа реакция. Два елемента се съединяваха и се образуваше нещо ново. Онова, което го смущаваше в снимките от местопрестъпленията, йогисткият плакат, всичко. Гама-лъчите го бяха облъчили, ала му бяха донесли просветление. Знаеше. Разбираше.
— Той е боклукчия. Клошар.
— Кой?
— Дигоберто Гонзалвес — без да откъсва очи от уличката, поясни Бош. — Днес е ден за събиране на боклука. Всички контейнери са избутани навън. Гонзалвес е клошар, ровел е сред отпадъците и е знаел, че днес е подходящ момент да дойде тук. — И погледна Уолинг, преди да довърши мисълта си: — Същото е знаел и още някой.
— Искаш да кажеш, че е намерил цезия в боклукчийските кофи, така ли?
Хари кимна и посочи уличката.
— По тоя път излизаш на Баръм. По Баръм стигаш до Лейк Холиуд. По Лейк Холиуд стигаш до площадката. Всичко в случая се върти в един и същи район.
Рейчъл се приближи и застана до него. В далечината вече виеха сирени.
— Какво искаш да кажеш? Че Насър и Ел Файед са взели цезия и са го скрили в някой контейнер? И после се появява тоя клошар и се натъква на него, така ли?
— Искам да кажа, че вече си върнахте цезия и сега пак разследваме убийство. От площадката можеш да се спуснеш до тая уличка за пет минути.
— И какво от това? Откраднали са цезия и са убили Кент само за да могат да слязат тук и да го скрият, така ли? Това ли искаш да кажеш? Или че просто са го изхвърлили? Ама защо? Така де, каква е логиката? Не виждам как това ще уплаши хората така, както сме сигурни, че искат да ни уплашат.
Бош забеляза, че този път Уолинг едновременно задава шест въпроса, нов рекорд.
— Насър и Ел Файед изобщо не са припарвали до цезия — отвърна той. — Това искам да кажа.
Отиде при пикапа, вдигна навития плакат от земята и й го подаде. Сирените се приближаваха. Тя го разви и го погледна.
— Какво е това? Какво означава?
Хари го взе от ръцете й и започна да го навива.
— Гонзалвес го е намерил в същата кофа, в която са били револверът, фотоапаратът и оловното прасе.
— И? Какво означава това?
На една пряка от тях по уличката завиха две феберейски коли и залъкатушиха между избутаните напред контейнери. Когато се приближиха, Бош видя, че Джак Бренър е зад волана на първата.
— Чуваш ли ме, Хари? Какво узна…
Коленете му като че ли внезапно омекнаха и той залитна и я прегърна, за да не се строполи на земята.
— Бош!
Уолинг го хвана и го задържа.
— Уф… не се чувствам много добре — промълви той отпаднало. — Май е по-добре да… ще ме заведеш ли при колата ми?
Тя му помогна да се изправи и го помъкна към колата. Хари прехвърли едната си ръка през раменете й. Зад тях се разнесе затръшване на врати. Агентите слизаха от автомобилите си.
— Къде са ключовете? — попита Рейчъл.
Бош й подаде връзката си в същия момент, в който Бренър дотича при тях.
— Какво има? Какво се е случило?
— Детектив Бош беше изложен на облъчване. Цезият е в конзолата между седалките на пикапа. Внимавай. Отивам да го закарам в болницата.
Фебереецът отстъпи назад, като че ли Хари беше заразен.
— Добре, обади ми се веднага щом можеш.
Бош и Уолинг продължиха към мустанга.
— Хайде, Бош — прошепна Рейчъл. — Не ме оставяй. Дръж се! Ей сега ще се погрижат за теб.
Пак го наричаше с фамилното му име.
18.
Уолинг излезе от уличката, зави на юг по Кауенга и рязко настъпи газта.
— Карам те пак в „Куин ъв Ейнджълс“, за да те прегледа доктор Гарнър. Само се дръж, Бош.
Хари знаеше, че тези фамилни гальовности скоро ще престанат, така че посочи лявата лента, по която се завиваше за Баръм Булевард.
— Остави болницата. Закарай ме в дома на Кент.
— Какво?
— По-късно ще ме прегледат. Карай към къщата на Кент. Ето го завоя. Давай!
Рейчъл се престрои в лявата лента.
— Какво става?
— Добре съм. Нищо ми няма.
— Какво искаш да кажеш? Че тоя трик с припадането е бил само…
— Трябваше да те отдалеча от местопрестъплението и Бренър, за да мога да проверя нещо и да поговоря с теб. Насаме.
— Какво да провериш? За какво да говориш? Съзнаваш ли какво направи? Мислех, че ти спасявам живота. Сега Бренър или някой от другите ще прибере лаврите за откриването на цезия. Много благодаря, задник такъв. Това беше моето местопрестъпление!
Той разтвори сакото си и измъкна навития и сгънат йогистки плакат.
— Не се бой, за теб пък ще останат лаврите за арестите. Само че дотогава може да не ги искаш.
Разви плаката и остави горната половина да увисне пред коленете му. Интересуваше го само долната.
— Дханурасана — прочете Бош.
Уолинг го стрелна с очи, после сведе поглед към изображенията.
— Ще ми обясниш ли най-после какво става?
