Мъртво вълнение

— Не, не е нито единият, нито другият. Още не сме го разпознали. Ще докладвам веднага щом имам резултат.

Затвори и погледна Бош.

— Отрядът за радиационна защита ще пристигне до десет минути. Аз ще ръководя командния пункт.

Към тях се приближи жена в сини лекарски дрехи. Носеше папка.

— Аз съм доктор Гарнър. Налага се да стоите на разстояние от пациента, докато не установим повече за случилото се с него.

Уолинг и Бош й показаха служебните си карти и Рейчъл попита:

— Какво можете да ни кажете?

— Засега не особено много. Има типичен продромален синдром — първите симптоми на облъчване. Проблемът е, че не знаем нито с какво, нито колко дълго е бил облъчван, затова не можем да изчислим поетата доза и съответно да приложим лечение. Просто импровизираме.

— Какви са симптомите?

— Ами, вижте изгарянията. Те са най-малкият ни проблем. Сериозните увреждания са вътрешни. Имунната му система се срива, аспирирал е по-голямата част от стомашната си лигавица. Стомашно- чревният му тракт е перфориран. Стабилизирахме го, но не мога да дам голяма надежда. Целият този стрес за тялото е довел до миокарден инфаркт. Колегите от сърдечносъдовото бяха тук допреди петнайсет минути.

— Колко време е минало от облъчването и появата на тоя продурен или там както се казва синдром? — включи се в разговора Бош.

— Продромален. Възможно е да се прояви до един час след облъчването.

Хари погледна мъжа, който лежеше под найлоновия балдахин. И си спомни думите на капитан Хадли, когато Самир умираше на пода в своята молитвена стая. „Тоя потъва в небитието“. Знаеше, че и пациентът на болничното легло потъва в небитието. Сви устни и попита:

— Кой е този човек и къде е бил открит?

— Ще трябва да се обърнете към санитарите с въпроса къде са го открили. Нямах време да навлизам в такива подробности. Чух само, че са го намерили на улицата. Бил припаднал. Що се отнася до това кой е… — Тя погледна в папката. — Записан е като Дигоберто Гонзалвес, четирийсет и една годишен. Не е посочен адрес. В момента не знам нищо повече.

Уолинг отново извади мобифона си. Бош знаеше, че ще съобщи името, за да го проверят в база данните на ФБР.

— Къде са дрехите му? — попита той лекарката. — И портфейлът му?

— Дрехите и всичките му вещи бяха изнесени от спешното отделение поради опасността от облъчване.

— Някой прегледа ли ги?

— Не, никой не искаше да рискува.

— Къде са в момента?

— Ще трябва да се обърнете към сестрите за тази информация.

Тя посочи сестринския пункт и детективът тръгна натам. Главната сестра му каза, че всички неща на пациента са поставени в контейнер за медицински отпадъци, който е отнесен в болничния инсинератор. Не ставаше ясно дали това е било направено в съответствие с вътрешния правилник за работа с радиоактивни вещества, или от страх от неизвестните фактори около Гонзалвес.

— Къде е инсинераторът?

Вместо да го упъти, тя повика човек от охраната и му каза да го заведе. Преди Хари да го последва, Уолинг го повика.

— Вземи това. — Подаде му предупредително устройство за радиация, свали го от колана си. — И не забравяй, скоро ще пристигне отрядът за радиационна защита. Не поемай никакви рискове. Ако това нещо се задейства, бягай. Сериозно. Просто бягаш.

— Ясно.

Бош го пъхна в джоба си. Двамата с охранителя бързо закрачиха по коридора и се спуснаха по стълбището в мазето. Там поеха по друг коридор, който сякаш стигаше чак до отсрещния край на сградата.

В инсинераторното помещение нямаше никого. На пода имаше кофа, капакът й беше запечатан с широка лепенка с надпис: „Внимание: опасни отпадъци“.

Хари извади връзката си с ключове, на която носеше джобно ножче, приклекна до кофата и разряза лепенката. С крайчеца на окото си забеляза, че охранителят се отдръпва.

— Може би е по-добре да изчакате навън — предложи Бош. — Няма нужда и двамата да…

Чу, че вратата зад него се затваря, още преди да довърши изречението.

Отново погледна кофата, пое си дъх и вдигна капака. Дрехите на Дигоберто Гонзалвес бяха хвърлени небрежно вътре.

Измъкна от джоба си устройството, което му беше дала Уолинг, и го размаха над кофата като вълшебна пръчица. Нищо не се задейства. Той се пое дъх. После с плавно движение, сякаш изхвърляше домашния си кош за хартии, преобърна кофата и изсипа съдържанието й на бетонния под. Бутна кофата настрани и отново описа кръг с устройството над дрехите. Пак не чу сигнал.

Дрехите на Гонзалвес бяха разрязани с ножици. Имаше мръсни дънки, работна риза, тениска, бельо и чорапи. Връзките на работните обувки също бяха разрязани. Имаше и малък портфейл от черна кожа.

Бош започна с дрехите. В джоба на ризата откри химикалка и уред за измерване на налягане в автомобилни гуми. От единия заден джоб на дънките се подаваха работни ръкавици. От левия преден джоб извади връзка ключове и мобифон. Това го накара да се замисли за изгарянията от дясната страна на мъжа. Ала в предния десен джоб на дънките нямате цезий. Джобът беше празен.

Остави телефона и ключовете до портфейла и ги разгледа. На един ключ имаше лого на тойота. Това означаваше, че сега и колата се превръща в част от уравнението. Отвори мобифона и се опита да намери дневника на повикванията, ала не успя. Остави го настрани и отвори портфейла.

Нямаше почти нищо. Шофьорската книжка с името и снимката на Дигоберто Гонзалвес беше издадена в Мексико. Човекът беше от Оаксака. В едно от джобчетата откри снимки на жена и три деца — предположи, че са направени в Мексико. Нямаше зелена карта или документ за гражданство, както и кредитни карти, а в отделението за банкноти бяха пъхнати само шест долара и няколко квитанции от заложни къщи в Долината.

Остави портфейла до телефона, изправи се и извади своя мобифон. Скролна контактите и стигна до номера на Уолинг.

Тя вдигна незабавно.

— Претърсих дрехите. Няма цезий. Отговор не последва.

— Рейчъл, чу ли…

— Да, чух. Просто ми се иска да беше намерил, Хари. Просто ми се иска цялата тая история да приключи.

— И на мен. Провери ли името?

— Кое име?

— На Гонзалвес. Нали се обади да го провериш?

— А, да. Не, няма нищо. Абсолютно нищо, даже шофьорска книжка. Предполагам, че е измислено.

— Намерих мексиканска шофьорска книжка. Според мен нашият човек е нелегален.

Уолинг се замисли.

— Е, смята се, че Насър и Ел Файед са влезли през мексиканската граница. Може пък това да е връзката. Може да работи за тях.

— Не знам, Рейчъл. Тук има работно облекло. Работни обувки. Струва ми се, че Гонзалвес е…

— Трябва да затварям, Хари. Хората ми пристигнаха.

— Добре. Идвам и аз.

Бош пъхна мобифона в джоба си, после събра дрехите и обувките и ги сложи в кофата. Най-отгоре