И Бош разбра, че срещата в „Донът Хоулс“ е била напразна. Не бяха допуснали до тайните си даже началника на полицията. Каквото и име да беше съобщила Алиша Кент, то сигурно ужасно беше развълнувало феберейците.
— Аз разполагам със свидетеля — каза той. — Ще го разменя за името.
— Защо ти е името? Няма да можеш и да припариш до тоя човек.
— Просто искам да го знам.
Уолинг скръсти ръце на гърдите си и за миг се замисли. Накрая го погледна.
— Ти пръв.
Бош се поколеба, вторачен в очите й. Преди половин година щеше да й довери живота си. Сега нещата се бяха променили. Вече не беше сигурен.
— Скрих го вкъщи — отвърна той. — Надявам се, че си спомняш къде живея.
Рейчъл извади мобифон от джоба на блейзъра си и го отвори, за да позвъни.
— Чакай малко, агент Уолинг — спря я Хари. — Какво име ви даде Алиша Кент?
— Съжалявам, Хари.
— Сключихме сделка.
— Национална сигурност, съжалявам.
И започна да набира номера. Бош се усмихна криво. Беше познал.
— Излъгах те. Свидетелят не е вкъщи.
Тя рязко затвори телефона.
— Какво ти става? — Гласът й звучеше пискливо. — Изоставаме с над четиринайсет часа. Съзнаваш ли, че цезият вече може да е поставен във взривно устройство? Че вече може да е…
Бош пристъпи към нея.
— Дай ми името и ще ти дам свидетеля.
— Добре!!!
И го отблъсна от себе си. Хари разбираше, че е бясна сама на себе си, задето я е хванал в крачка. Случваше се повторно за по-малко от дванайсет часа.
— Алиша Кент каза, че е чула името Моби, доволен ли си? Тогава изобщо не му обърнала внимание, защото не разбирала, че всъщност е име.
— Добре де, кой е тоя Моби?
— Има един сирийски терорист, Момар Азим Насър. Предполага се, че е в страната. Прякорът му е Моби.
— Сигурни ли сте, че наистина е чула това име?
— Да. Тя ни го даде. И сега аз го давам на теб. Къде е свидетелят!
— Потрай малко. Веднъж вече ме излъга. Бош извади мобифона си и понечи да се обади на партньора си, но си спомни, че Ферас най-вероятно още е на местопрестъплението при Силвър Лейк и няма да е в състояние да му помогне. Така че набра Киз Райдър.
Тя отговори незабавно. Номерът на Бош се беше изписал на дисплея й.
— Здрасти, Хари. Днес си нещо много активен.
— Началникът ли ти каза?
— Имам си осведомители. Какво става?
Детективът заговори, без да откъсва поглед от Уолинг, чиито очи бяха потъмнели от гняв.
— Просто искам услуга като от бивша партньорка. Още ли си носиш лаптопа на работа?
— Разбира се. За каква услуга става въпрос?
— Можеш ли да отвориш архива на „Ню Йорк Таймс“ от компютъра?
— Да.
— Добре. Имам едно име. Искам да го провериш и да видиш дали се среща в някой репортаж.
— Чакай. Трябва да вляза в мрежата.
Изтекоха няколко секунди. Мобифонът му запиука — търсеше го някой друг. Бош обаче не прекъсна връзката с Райдър и след малко чу гласа й.
— Дай името.
Той затисна телефона с длан и помоли Уолинг отново да му каже пълното име на сирийския терорист. След това го повтори на Киз и зачака.
— Да, много резултати — потвърди тя. — Най-старите датират отпреди осем години.
— Прегледай ги и виж за какво става въпрос.
И зачака.
— Хмм, само неща от Близкия изток. Заподозрян е в извършване на множество похищения, атентати и прочее. Според федерални източници е свързан с Ал Кайда.
— Какво пише в най-новия материал?
— Чакай да видя. Взривяване на автобус в Бейрут. Загинали са шестнайсет души. Това е от трети януари две хиляди и четвърта. Оттогава няма нищо.
— Споменават ли се някакви прякори или псевдоними?
— Хмм… не. Не намирам нищо.
— Добре, благодаря. Чао засега.
— Чакай малко, Хари!
— Какво има?
— Внимавай, моля те. В това следствие навлизаш в напълно непозната за теб територия.
— Знам. Чао.
Прекъсна връзката и погледна Рейчъл.
— В „Ню Йорк Таймс“ не се споменава, че тоя тип е в страната.
— Защото никой не знае за това. И тъкмо затова можем да се доверим на сведението на Алиша Кент.
— Какво искаш да кажеш? Вярвате й, че той е в страната, само защото е чула дума, която може да не е никакво име, така ли?
Уолинг скръсти ръце. Явно губеше търпение.
— Не, Хари, на нас ни е известно, че той е в страната. Имаме негов видеозапис от миналия август, когато напуска лосанджелиското пристанище. Просто не стигнахме навреме там, за да го арестуваме. Смятаме, че е бил с друг арабин от Ал Кайда, Мохамед ел Файед. Някак си са успели да се промъкнат в страната — по дяволите, границата е като сито — и кой знае какво са планирали.
— Те ли са взели цезия според вас?
— Не ни е известно. Но данните за Ел Файед сочат, че той пуши турски цигари без филтър и…
— Пепелта върху тоалетното казанче.
— Точно така. Пепелта още е за анализ, но залозите в Тактическо са осем към едно, че цигарата ще се окаже турска.
Бош също кимна и изведнъж се почувства глупаво, че е направил всички тези ходове, че е крил информация.
— Настанихме свидетеля в хотел „Марк Твен“ на Уилкокс. В стая триста и три, под името Стивън Кинг.
— Хитро.
— Ъъъ, Рейчъл?
— Да?
— Той ни каза, че чул убиецът да призовава Аллах, преди да дръпне спусъка.
Докато отново отваряше мобифона си, тя се взря в него оценяващо. Натисна само един бутон и докато чакаше връзка, каза:
— Моли се да стигнем до тия хора, преди…
Спря, понеже отсреща й отговориха, и съобщи информацията, без изобщо да се представи.
— „Марк Твен“, на Уилкокс. Стая триста и три. Идете да го вземете.
Затвори и погледна Бош. В очите й се четеше разочарование и презрение. Каза само:
— Трябва да тръгвам. На твое място бих заобикаляла отдалеч летищата, метрото и моловете, докато не открием цезия.
