— Мислех, че това е просто мит. Че никога не е съществувала мръсна бомба.
— Официалният термин е ИВУ — импровизирано взривно устройство. И погледнато така, наистина е просто мит… докато не бъде взривена първата бомба.
Бош кимна и върна разговора към техния случай. Посочи къщата пред тях и попита:
— Откъде знаеш, че това не е домът на Кент? Уолинг разтри челото си, сякаш от тези досадни въпроси я болеше главата.
— Защото и по-рано съм идвала тук. Разбираш ли? В началото на миналата година с партньора ми отидохме при Кент и обяснихме на двамата с жена му потенциалните опасности на неговата професия. Проверихме системите за сигурност в дома им и им казахме да вземат предпазни мерки. Пратиха ни от Вътрешна сигурност. Разбираш ли?
— Да, добре. Това рутинна процедура на отделите „Тактическо разузнаване“ и „Вътрешна сигурност“ ли беше, или съществуваше някаква опасност за него?
— Нямаше конкретна опасност за него, не. Виж, губим си…
— Тогава за кого? За кой имаше опасност? Уолинг се размърда и въздъхна сприхаво.
— Нямаше конкретна опасност за никого. Просто взимахме предпазни мерки. Преди година и половина, по-точно шестнайсет месеца, някой проникнал в раковата клиника в Гринсбъро, Северна Каролина, преодолял сложните охранителни системи и изнесъл двайсет и две флакона с радиоизотопа цезий сто трийсет и седем. Във въпросната болница това вещество се използва за лечение на рак на женските полови органи. Не ни е известно нито кой го е откраднал, нито защо, обаче е било взето. Когато съобщиха новината за кражбата, някой от Междуведомствената контратерористична спецчаст в Лос Анджелис решил, че трябва да проверим охраната на тия вещества в местните болници и да предупредим хората, които имат достъп до тях, да вземат предпазни мерки и да проявяват повече бдителност. Може ли вече да тръгваме, моля!
— И тая задача се падна на теб.
— Да. Точно така. Това е феберейската теория за прецеждането1 в действие. На нас с партньора ми се падна да разговаряме с хора като Стенли Кент. Срещнахме се с него и жена му в дома им, за да проверим системите за сигурност, и същевременно го предупредихме, че трябва да започне да си пази гърба. По същата причина се обадиха на мен, когато името му е задействало предупредителната система.
Бош превключи на задна и бързо излезе от отбивката.
— Защо не ми обясни всичко това още отначало? Излязоха на улицата и той рязко потегли напред.
— Защото в Гринсбъро не беше убит никой — тросна се Уолинг. — Тоя случай може да се окаже нещо различно. Инструктираха ме да подходя предпазливо и дискретно. Извинявай, че те излъгах.
— Вече е малко късно да се извиняваш, Рейчъл. Успяхте ли да откриете цезия в Гринсбъро?
Тя не отговори.
— Намерихте ли го?
— Още не сме. Говори се, че е бил продаден на черния пазар. Самото вещество е много скъпо, даже да се използва за чисто медицински цели. Затова не сме сигурни за какво става дума тук. И ме пратиха.
Стигнаха до нужната им пряка на Ероухед Драйв и Бош пак насочи вниманието си към адресните номера. Уолинг обаче го упъти.
— Оная къща отляво, струва ми се. Прозорците с черните капаци. Не мога точно да видя в тъмното.
Хари спря и изключи от скорост, после угаси мотора. Слезе и тръгна към къщата. Рейчъл го последва. Вътре цареше мрак. Не светеше дори лампата над входа. Ала вратата беше открехната.
— Отворено е — прошепна той.
Извадиха оръжията си. Бош опря длан на вратата и бавно я бутна. Влязоха в тъмната смълчана къща. Хари опипа стената с ръка намери електрическия ключ.
Лампите светнаха. Антрето не беше разхвърляно, нямаше признаци за някакъв проблем.
— Госпожо Кент? — високо извика Уолинг. После се обърна към Бош и тихо поясни: — Само двамата са, нямат деца.
Тя извика повторно, отново без резултат. Надясно тъмнееше коридор и Хари тръгна натам. Светна и видя четири затворени врати и ниша.
В нишата имаше домашен кабинет, също пуст. Компютърен дисплей хвърляше синьо отражение върху прозореца. Провериха стаите: спалня за гости и домашен фитнес с кардиоуреди и закачени на стената рогозки. Третата врата водеше към тоалетната за гости, също празна, а четвъртата — към основната спалня.
Влязоха, Бош за пореден път включи осветлението… и най-после откриха госпожа Кент.
Лежеше на леглото гола, със запушена уста и завързани зад гърба ръце и крака. Очите й бяха затворени. Уолинг се втурна към нея да види дали е жива, а Хари бързо провери банята и дрешника. Нямаше никого.
Когато се обърна, видя, че Рейчъл е отпушила устата на госпожа Кент и с джобното си ножче е прерязала черните найлонови вързалки, с които китките и глезените на жената бяха стегнати зад гърба й. В момента покриваше неподвижното тяло със завивката. В стаята се усещаше специфичният мирис на урина.
— Жива ли е? — попита той.
— Да. Мисля, че просто е изгубила съзнание.
Уолинг заразтрива китките и дланите й, почти морави от прекъснатото кръвообращение.
— Повикай помощ.
Ядосан на себе си, че не е реагирал веднага, Бош измъкна мобифона си, излезе в коридора и се обади в централата да пратят линейка.
— Ще дойдат до десет минути — каза, когато се върна в спалнята.
Усещаше, че го обзема силна възбуда. Вече разполагаха с жив свидетел. Жената на леглото щеше да им каже поне нещо за случилото се. Знаеше, че е изключително важно да я разпитат при първа възможност.
Разнесе се висок стон — госпожа Кент идваше в съзнание.
— Всичко е наред, госпожо Кент — каза Уолинг. — Всичко е наред. В безопасност сте.
Жената се напрегна и се ококори, когато видя двамата непознати. Рейчъл й показа служебната си карта.
— ФБР, госпожо Кент. Спомняте ли си ме?
— Какво?… Какво става?… Къде е мъжът ми?
Понечи да се изправи, ала видя, че е гола под завивката, и се опита да се увие още по-плътно. Пръстите й явно още бяха изтръпнали и не можеше да стисне плата. Уолинг й помогна да издърпа одеялото нагоре.
— Къде е Стенли?
Рейчъл приклекна до леглото, за да я погледне в очите. После се обърна към Бош, сякаш чакаше инструкции как да процедира с разпита.
— Съпруга ви го няма, госпожо Кент — започна Хари. — Аз съм детектив Бош от Лосанджелиското полицейско управление, а това е агент Уолинг от ФБР. Опитваме се да установим какво се е случило с него.
Жената го погледна, после отново насочи вниманието си към Рейчъл.
— Спомням си ви — потвърди тя. — Вие дойдохте вкъщи да ни предупредите. Това ли е? Мъжете, които бяха тук, са отвлекли Стенли, така ли?
Уолинг се наведе към нея.
— Госпожо Кент, ние… Казвате се Алиша, нали? Алиша, трябва да се успокоите, за да можем да разговаряме и да се опитаме да ви помогнем. Искате ли да се облечете?
Алиша Кент кимна.
— Добре, ще ви оставим на спокойствие — продължи Рейчъл. — Облечете се, а ние ще ви почакаме в хола. Но преди това да ви попитам: имате ли някакви наранявания?
Жената поклати глава.
— Сигурна ли сте, че…
Уолинг не довърши, сякаш се опасяваше от собствения си въпрос. За разлика от Бош. Той знаеше, че
