гинекологичната клиника „Сейнт Агата“. В момента на убийството Кент беше носил този бадж. Уолинг и Бренър не го знаеха, но Бош реши засега да не им казва. Усещаше, че следствието се изплъзва от ръцете му, и искаше да запази в тайна навярно единствената вътрешна информация, с която все още разполагаше.
— Ами Управлението? — попита той.
— Управлението ли? — изпреварвайки партньорката си, попита Бренър. — Искаш да кажеш, ти, нали, Бош? Това ли питаш?
— Да, точно това. Каква ще е моята роля в случая? Агентът разпери ръце, сякаш за да декларира откритост.
— Не бой се, вътре си. Оставаш с нас до края. И кимна, като че ли това обещание означаваше нещо.
— Добре — рече Бош. — Точно това исках да чуя. И погледна Уолинг за потвърждение на думите на партньора й. Тя обаче извърна очи.
4.
Алиша Кент най-после излезе от Ф спалнята. Беше с вчесана коса и измито лице, ала носеше само белия халат. Оказа се, че е невероятно привлекателна. Дребна, мургава и някак екзотична. Той предположи, че приетото от съпруга й фамилно име скрива произход от далечна страна. Черната й коса лъщеше и обрамчваше овално лице, едновременно красиво и печално.
Бренър се представи. Жената изглеждаше замаяна от случилото се и не даде знак, че го познава, както си беше спомнила Уолинг. Агентът й каза да седне на дивана.
— Къде е мъжът ми? — попита Алиша Кент. Гласът й вече звучеше по-твърдо и спокойно. — Искам да знам какво става.
Рейчъл се настани до нея, готова да я утешава, ако се наложи. Бренър зае стола до камината. Бош остана прав. Не обичаше да седи удобно, когато съобщава такива новини.
— Госпожо Кент — пое инициативата той, опитваше се да запази контрола си върху следствието. — Аз съм детектив от отдел „Убийства“. Тук съм, защото тази вечер открихме труп, който според нас е на вашия съпруг. Много съжалявам, че се налага да ви го кажа.
Тя скри лицето си с ръце. По тялото й пробягаха тръпки и иззад дланите й се разнесе безпомощен стон. После се разплака: дълбоки ридания, които разтърсиха раменете й толкова силно, че трябваше да свали ръце, за да не позволи на халата да се разтвори. Уолинг я прегърна успокояващо.
Бренър предложи да й донесе вода и Алиша Кент кимна. По бузите й се стичаха сълзи. Това беше мръсна работа: да съобщиш на човек, че най-близкият му е мъртъв. Бош я беше вършил стотици пъти, ала човек не можеше да свикне с нея, пито пък да я усъвършенства. Веднъж му се случи да стои и от другата страна. Когато преди повече от четирийсет години убиха майка му, научи за това от едно ченге, докато излизаше от плувния басейн в младежкия спортен комплекс. Реагира, като скочи обратно в басейна и се опита да не изплува.
Агентът донесе чаша вода и току-що овдовялата госпожа Кент изпи половината на една глътка. Преди някой да успее да зададе въпрос, на вратата се почука. Бош отвори и пусна двамата медици, които прегледат жената. После даде знак на Уолинг и Бренър да се оттеглят в кухнята, за да се посъветват, и щом затвори вратата, попита:
— Е, как искате да започнем?
Бренър отново широко разпери ръце, показваше, че е готов да приема предложения — това явно беше любимият му жест — и отвърна:
— Мисля ти да водиш. Ние ще се намесваме, когато се налага. Ако не си съгласен, може ние да…
— Не, няма проблем. Аз ще водя.
Погледна Уолинг в очакване на възражение, но тя само кимна. Хари се обърна да излезе от кухнята, ала Бренър го спря.
— Искам да съм откровен с теб, Бош. Детективът се обърна.
— Какво искаш да кажеш?
— Проверих те. Говори се, че ти…
— Как така си ме проверил? Разпитвал си за мен?
— Трябваше да знам с кого ще работим. Досега знаех за теб само това, което бях чувал за Ехо Парк. Исках…
— Ако имаш въпроси, можеш да ме попиташ направо.
Бренър пак разпери ръце.
— О, нямам.
Хари се върна в хола и зачака санитарите да свършат с Алиша Кент. Единият мажеше с мехлем ожулените места по китките и глезените й. Другият й мереше кръвното налягане. На гърлото и едната й китка имаше превръзки, явно за по-сериозни наранявания, които Бош не беше забелязал.
Мобифонът му иззвъня и той се върна в кухнята, за да отговори. Уолинг и Бренър ги нямаше, очевидно се бяха измъкнали в друго помещение. Това го обезпокои. Не знаеше нито какво търсят, нито какво замислят.
Обаждаше се партньорът му. Най-после беше стигнал на местопрестъплението.
— Трупът още ли е там? — попита Хари.
— Не, съдебният лекар преди малко го е вдигнал. Струва ми се, че и криминалистите са на приключване.
Бош му описа насоката, в която, изглежда, вървеше следствието, съобщи му за участието на ФБР и връзката с потенциално опасни вещества, до които е имал достъп Стенли Кент. После го инструктира да започне да обикаля съседните къщи в търсене на свидетели, които може да са видели или чули нещо. Знаеше, че е малко вероятно, защото никой не беше позвънил в полицията след изстрелите.
— Сега ли, Хари? Още е нощ, хората спят…
— Да, Игнасио, сега.
Не се безпокоеше, че ще събуди хората. По всяка вероятност генераторът, с който се захранваха прожекторите на местопрестъплението, и без това бе смутил спокойствието на квартала. Обаче районът трябваше да се провери и винаги беше за предпочитане да открият свидетели колкото може по-рано.
Върна се в хола. Санитарите бяха събрали оборудването си и си тръгваха. Казаха му, че Алиша Кент е физически добре, имала само незначителни рани и ожулвания. Дали й успокоително хапче и мехлем, за да продължи да маже нараняванията по китките и глезените си.
Уолинг отново седеше на дивана до нея, Бренър се беше върнал на креслото до камината.
Бош седна на стола от отсрещната страна на стъклената масичка, точно срещу нея.
— Много съжаляваме за загубата на съпруга ви, госпожо Кент, и за премеждието, което сте преживели — поде той оттам, откъдето беше прекъснал. — Но се налага да действаме бързо. При идеални обстоятелства щяхме да почакаме, докато сте готова да разговаряме. Само че обстоятелствата не са идеални. Вече го знаете по-добре от нас. Трябва да ви зададем някои въпроси за случилото се тая нощ.
Тя скръсти ръце на гърдите си и кимна, че разбира.
— Тогава да започваме. Ще ни разкажете ли какво се случи?
— Двама мъже — разхлипано отвърна Алиша Кент. — Така и не успях да ги видя. Имам предвид лицата им. Така и не успях да видя лицата им. На вратата се почука и аз отворих. Нямаше никого. Когато понечих да затворя, те се появиха. Просто изскочиха. Носеха маски и качулки, като суичъри с качулки. Втурнаха се вътре и ме сграбчиха. Единият опря нож в гърлото ми. Каза, че ще ме заколи, ако не правя точно каквото ми наредят.
Докосна превръзката на гърлото си.
— В колко часа се случи това? — уточни Хари.
— Наближаваше шест. Вече беше тъмно и се канех да се заема с вечерята. Стенли обикновено се прибира… прибираше се… към седем. Освен когато не работеше в южните части на окръга или в пустинята.
