— С други думи, вие сте знаели, че я търси Дани, защото ви го е казвала тя.
— Не, понякога чувах телефона да звъни. Той наистина я търсеше.
— Искам да кажа, госпожо Верлорън, че вие никога не сте вдигали телефона и не сте разговаряли с Дани Кочоф, нали така?
— Точно така. Телефонът си беше неин.
— Значи, когато телефонът е звънял и тя е разговаряла с някого, вие всъщност не сте знаели кой се обажда и сте приемали това, което ви е казвала тя.
— Хм, да. Искате да кажете, че не я е търсил Дани, така ли?
— Още не съм сигурен. Обаче разговарях с Дани на Хаваите и той твърди, че престанал да се обажда на дъщеря ви много преди да я отвлекат. Имал ново гадже, нали разбирате. На Хаваите.
Тази информация бе посрещната с дълго мълчание. Накрая Бош заговори, за да запълни празнотата.
— Имате ли представа с кого може да е разговаряла, госпожо Верлорън?
След нова пауза Мюриъл Верлорън предложи неубедителен отговор:
— Сигурно с някоя от приятелките си.
— Възможно е. Сещате ли се за някой друг?
— Това не ми харесва — бързо отвърна тя. — Като че ли пак започвам да научавам разни неща.
— Съжалявам, госпожо Верлорън. Ще се опитам да не ви занимавам с това, ако не се налага. Но се боя, че сега се налага. Със съпруга си стигнахте ли до някакво заключение за бременността?
— Какво искате да кажете? Ние научихме за това много по-късно.
— Знам. Искам да кажа, как смятате, дали е било резултат от тайна връзка, или просто някой ден е допуснала грешка с някого, нали разбирате, някой, с когото всъщност не е имала връзка?
— Такова ли ви е мнението за дъщеря ми?
— Не, госпожо, не е такова. Просто ви задавам въпроси. Не искам да ви разстройвам, обаче искам да открия човека, който е убил Ребека. И трябва да знам абсолютно всичко.
— Така и не можахме да си го обясним — студено отвърна тя. — Нея вече я нямаше и решихме да не ровим в това. Оставихме всичко на полицията и просто се опитахме да запомним дъщеря си такава, каквато я познавахме и обичахме. Казахте, че имате дъщеря. Надявам се, че разбирате.
— Струва ми се, че разбирам. Благодаря за отговорите. Още един последен въпрос — без да настоявам. Бихте ли желали да разговаряте с репортер за дъщеря си и случая?
— Защо? И навремето не го направих. Не вярвам в публичното излагане на такива неща.
— Уважавам позицията ви. Но този път искам да го направите, защото може да ни помогне да подплашим пилето.
— Искате да кажете, че това може да накара убиеца да се разкрие, така ли?
— Точно така.
— Тогава нямам никакви колебания.
— Благодаря ви, госпожо Верлорън. Ще ви се обадя.
16
Ейбъл Прат излезе от кабинета си по сако. Бош седеше в нишата и пишеше с два пръста доклад за телефонния разговор с Мюриъл Верлорън. Готовите доклади за разговорите с Грейс Танака и Даниъл Кочоф бяха на бюрото.
— Къде е Киз? — попита Прат.
— Работи по заповедта вкъщи. Там мисли по-добре.
— Аз пък не мога да мисля, когато се прибера вкъщи. Мога само да реагирам. Имам две момчета.
— Успех.
— Да, ще имам нужда. И аз си тръгвам. До утре, Хари.
— До утре.
Но Прат не си отиде. Бош вдигна поглед от пишещата машина. Помисли си, че нещо не е наред. Може би пишещата машина.
— Намерих я на едно бюро от другата страна — поясни Хари. — Не изглеждаше някой да я използва.
— Никой не я използва. Повечето хора вече пишат на компютър. Ти определено си от старата школа, Хари.
— Сигурно. Киз обикновено пише докладите, обаче имам да убия известно време.
— Извънредна работа, а?
— Ще ходя до Пета улица.
— Какво ще правиш там?
— Ще потърся бащата на нашата жертва.
Прат се навъси и поклати глава.
— Поредният. Някои хора просто не издържат.
Бош кимна.
— Последиците.
— Да, последиците — съгласи се Прат.
Хари си помисли дали да не му предложи да излязат заедно, да си поговорят и да се поопознаят, ала мобилният му телефон иззвъня. Той го откачи от колана си и видя на дисплея името на Сам Уайс.
— Трябва да се обадя.
— Добре, Хари. Внимавай, като отидеш там.
— Благодаря, шефе. Той отвори телефона.
— Детектив Бош.
— Детектив?
Бош си спомни, че не е оставил информация в съобщението си до Уайс.
— Господин Уайс, казвам се Хари Бош. Детектив съм от ЛАПУ. Бих искал да ви задам няколко въпроса във връзка със следствието, което провеждам.
— На ваше разположение съм, детектив. За моето оръжие ли се отнася?
Въпросът смути Бош.
— Защо смятате така?
— Ами, защото знам, че е използвано в убийство, чийто извършител така и не е разкрит. И не се сещам за нищо друго, за което могат да ме разпитват от ЛАПУ.
— Да, господин Уайс, отнася се за оръжието. Може ли да поговорим за това?
— Ако се опитвате да откриете кой е убил онова момиче, можете да ме питате каквото пожелаете.
— Благодаря. Първо искам да ми разкажете как и кога сте узнали или са ви съобщили, че откраднатото от вас оръжие е използвано в убийство.
— Пишеше го във вестниците, за убийството, и веднага събрах две и две. Обадих се на детектива, който се занимаваше с обира, попитах го и получих отговора, който се бях надявал да не получа.
— Защо, господин Уайс?
— Защото трябваше да продължа да живея както преди.
— Но вие не сте извършили нищо нередно.
— Знам, обаче човек не се чувства по-добре от това. Купих пистолета, защото имах проблеми с шайка хулигани. Имах нужда от защита. После с това оръжие убиха момичето. Не мислете, че не съм си представял алтернативна история. Искам да кажа, ами ако не бях толкова упорит? Ако просто се бях преместил да живея другаде, вместо да купя оня проклет колт? Разбирате ли какво искам да кажа?
— Да.
— Какво друго мога да ви кажа, детектив?
— Имам само няколко въпроса. Като ви се обадих, просто стрелях наслуки. Мислех си, че може би ще е по-лесно, отколкото да се опитам да се ровя в полицейска бумащина отпреди седемнайсет години. Имам оригиналния доклад за обира и посоченото име на следователя е Джон Маклелан. Помните ли го?
— Естествено, че го помня.
