Бош се замисли. Театърът бе успял. Бяха подритнали камък, лежал непокътнат цели седемнайсет години. Обзе го възбуда.
— Можеш ли да ни прехвърлиш записа тук? — попита той — Искам да го чуя.
— Мисля, че мога — отвърна Норд. — Ще повикам някой От техниците и… Ще ти се обадя пак: Маки се обажда на някого.
— Чакам.
Бош затвори, за да даде възможност на Норд да продължи с подслушването, и набързо разказа на Райдър за разговора на Маки с Мишел Мърфи.
— Може да извадим късмет, Хари — каза тя.
Детективът наблюдаваше Маки с бинокъла. Маки седеше зад бюрото в офиса и приказваше по мобилния си телефон.
— Хайде, Маки — прошепна Бош. — Изплюй камъчето. Изпей ни историята.
Ала обектът затвори мобифона. Разговорът бе прекалено кратък, за да измъкнат нещо от него.
След десет секунди Норд пак се обади.
— Току-що позвъни на Били Блицкрига.
— Какво каза?
— „Може да съм загазил“. И още: „Може да се наложи Да се чупя“. Бъркхарт го прекъсна: „Не ми пука какво става, не дрънкай за това по телефона“. Уговориха се да се срещнат след края на смяната на Маки.
— Къде?
— Най-вероятно в къщата. Маки каза: „Вкъщи ли ще си?“ и Бъркхарт потвърди. „Ами Белинда, още ли е там?“-попита Маки. Бъркхарт отвърна, че тя щяла да спи, да не се притеснявал за нея. И затвориха.
Новата информация нанесе смазващ удар върху надеждите на Бош да разрешат случая още тази нощ. Ако Маки ц Бъркхарт се срещнеха в къщата, нямаше да ги чуват. Щяха да пропуснат признанието, заради което бяха организирали цялото това наблюдение.
— Обади ми се, ако позвъни на някой друг — бързо каза Хари и затвори.
— Нещо лошо ли? — попита Райдър. Явно се бе досетила по гласа му.
— Да.
Бош й предаде съдържанието на разговорите и й обясни препятствието, с което щяха да се сблъскат, ако Маки и Бъркхарт се срещнеха, за да обсъдят проблема зад затворена врата.
— Не е чак толкова лошо, Хари — заяви Киз. — Той е направил сериозно признание пред оная Мърфи и още едно, по-малко, пред Бъркхарт. Близо сме, не унивай. Дай да го обмислим. Какво можем да направим, за да ги накараме да се срещнат извън къщата? Например в „Старбъкс“ или на подобно място?
— Да бе, как ли не. Маки да си поръча капучино.
— Знаеш какво искам да кажа.
— Даже да ги изкараме от къщата, как ще се приближим до тях? Не можем. Трябва да е по телефона.
— Просто ще чакаме да видим какво ще стане. В момента не можем да направим нищо повече. Виж, добре е да чуем какво ще си кажат, обаче това не е краят на света. Маки вече е казал по телефона, че може да се наложи да се чупи. Ако избяга, съдебните заседатели ще го приемат като проява на гузна съвест. И ако използваш бягството му и всичко друго, което имаме на запис, може да успеем да изкопчим още от него, когато накрая го приберем. Така че не всичко е изгубено, нали?
— Да.
— Искаш ли да се обадя на Ейбъл? Той би трябвало да знае какво става.
— Да, обади му се. Всъщност няма какво да докладваме, обаче му се обади.
— Успокой се, Хари.
Бош престана дай обръща внимание. Вдигна бинокъла и го насочи към Маки, който продължаваше да седи зад бюрото. Изглеждаше дълбоко замислен. Другият от нощната смяна, сигурно Кени, седеше с вдигнато нагоре лице и гледаше телевизия. Смееше се на нещо.
Маки нито се смееше, нито гледаше. Главата му беше сведена. Взираше се в паметта си.
Времето до полунощ се проточи в най-дългите деветдесет минути наблюдение, които си спомняше Бош. Докато чакаха затварянето на сервиза, когато Маки щеше да се отправи на срещата си с Бъркхарт, не се случи нищо. Телефоните мълчаха. Маки не мръдна от бюрото и Хари не успя да измисли план за предотвратяване на срещата или за проникване в къщата. Като че ли всички бяха замръзнали, докато часовникът не показа дванайсет.
Накрая външното осветление на сервиза угасна и двамата мъже го затвориха. На излизане Маки носеше вестника, който не можеше да прочете. Бош знаеше, че ще го покаже на Бъркхарт и двамата най-вероятно ще разговарят за убийството.
— И ние няма да сме там — измърмори той, докато наблюдаваше Маки с бинокъла.
Маки се качи на камарото и шумно форсира двигателя, лед като го запали. После излезе на Тампа и потегли на юг към дома си, мястото на срещата. Райдър изчака малко и напусна паркинга, престрои се през северните платна на Тампа и също пое на юг. Бош се обади на Норд в аудиоцентъра и съобщи, че Маки е приключил смяната си и трябва Да продължат с подслушването на къщата.
Фаровете на Маки бяха на три преки от тях. Почти нямаше движение и Райдър шофираше на безопасно разстояние. На минаване покрай паркинга, където беше оставил колата си, Бош хвърли поглед към мерцедеса, просто за да се увери, че е там.
— Опа! — възкликна Киз.
Маки направи обратен завой и се насочи срещу тях двамата.
— Какво да правя, Хари? — попита Райдър.
— Нищо. Не прави нищо забележимо.
— Той се връща към нас. Сигурно е забелязал опашката!
— Спокойно. Може да е видял моята кола на паркинга.
Гърленото ръмжене на камарото се чуваше много преди да се разминат с него. Звучеше заплашително и злобно, като чудовище, връхлитащо ги с гневен рев.
31
Старото камаро профуча покрай Бош и Райдър, без да намали скоростта. Маки мина на червено при Сатикой и фаровете му се отдалечиха на север.
— Какво беше това? — ахна Киз. — Мислиш ли, че е забелязал опашката?
— Не.
Мобилният телефон на Бош иззвъня и той моментално отговори. Обаждаше се Робинсън.
— Току-що прие автоматично пренасочено обаждане. Повикаха го на адрес.
— Къде?
— Повреда на „Рейгън“. Близо до надлеза на Тампа Авеню. Близо е. Каза, че отива веднага.
— Добре. Следим го.
Бош затвори телефона и каза на Райдър да обърне, като й обясни, че прикритието им е невредимо, че Маки просто бърза да изтегли клиент.
Когато стигнаха до кръстовището на Тампа и Роско, влекачът тъкмо излизаше от потъналия в мрак сервиз. Маки не се разтакаваше.
Тъй като знаеха къде отива обектът на наблюдението им, Райдър можеше да си Позволи да се движи на по-голямо разстояние. Така нямаше опасност да ги забележи в огледалото. Потеглиха на север по Тампа към магистралата „Рейгън“ — бившето шосе 118, което прекосяваше северната част на Долината в посока изток — запад, една от малкото пътни артерии, които все още не бяха денонощно задръстени от трафик. Носеше името на покойния губернатор и президент й водеше до Сайми Вели, където се намираше президентската библиотека на Рейгън. Хари винаги мислеше за шосето просто като за сто и осемнайсето.
Рампата за западното платно излизаше от Тампа Авеню. Райдър намали и изчака, докато наблюдаваха влекача да завива наляво и да изчезва по рампата. Последваха го и когато потеглиха надолу по рампата,
