нуждая от нещо. Ето от какво се нуждая. Можете ли да ми помогнете, или не?
Преди да отговори, Фелтън помълча няколко секунди.
— Добре, дайте ми името. Ще видя какво мога да направя. Къде ще бъдете?
— В движение съм. Да ви потърся ли аз?
Фелтън му даде домашния си номер и му каза да се обади след половин час.
Бош използва това време, за да иде до „Хара“ и да погледне в залата за покер. Елиънър Уиш не бе там. После се отправи към „Фламинго“. Той съблече якето си, защото все още беше много горещо. Скоро щеше да се стъмни и детективът се надяваше, че ще захладнее.
Откри я в казиното на „Фламинго“. Играеше заедно с петима мъже на масата от един до четири долара. Мястото от лявата й страна бе свободно, но Бош не седна там. Вместо това той се смеси с тълпата около рулетката и започна да я наблюдава оттам.
Лицето на Елиънър Уиш изразяваше пълна съсредоточеност върху картите. Бош виждаше, че мъжете, срещу които играе, скрито й хвърлят погледи. Фактът, че тайно й завиждаха, го изпълни със странно вълнение. През десетте минути, докато я гледаше, тя спечели една ръка — детективът бе прекалено далеч, за да види с какво е спечелила — и се отказа рано в пет други. Очевидно имаше голям късмет. Кутията пред нея беше пълна, а върху синия филц имаше още шест купчинки чипове.
След като видя, че Елиънър печели втора ръка — този път при големи залози — и раздавачката започна да бута към нея купчината сини чипове, Бош потърси с поглед телефон. Той телефонира в дома на Фелтън и получи номера и адреса на Уиш. Капитанът му каза, че адресът, някъде на булевард „Сандс“, не е далеч оттам и се намира в квартал с жилищни блокове, обитавани предимно от служители в казината. Детективът не му съобщи, че вече я е открил. Вместо това му благодари и затвори.
Когато се върна в залата за покер, нея я нямаше. Петимата мъже продължаваха да седят на масата, но раздавачката беше нова и мястото на Елиънър Уиш пустееше. Чиповете също бяха изчезнали. Бе ги осребрила и той я беше изпуснал. Бош мислено се изруга.
— Търсиш ли някого?
Той се обърна. Беше тя. На лицето й нямаше усмивка, само бегла нотка на раздразнение или навярно предизвикателност.
— Аз, хм… Елиънър… да, търсех теб.
— Никога не си можел да оставаш незабелязан. Видях те веднага щом се появи. Нямаше да стана от масата, но успях да прекарам онзи тип от Канзас. Мислеше си, че знае кога блъфирам. Нищичко не разбираше, как ли пък не. Точно като теб.
Езикът на Бош се завърза на възел. Не си бе представял нещата така и не знаеше как да продължи.
— Виж, Елиънър, аз, хм, просто исках да разбера как си. Не зная, просто…
— Точно така. Долетял си до Вегас само за да видиш какво правя, така ли? Какво става, Бош?
Детективът се огледа. Стояха в един от най-оживените участъци на казиното. От двете им страни минаваха играчи. Какофонията от тропането на игралните автомати и виковете на Радост или разочарование ги обгръщаха в хаос от гледки и звуци.
— Ще ти кажа. Искаш ли да идем да пийнем нещо или да вечеряме?
— Да пийнем.
— Знаеш ли някое спокойно място?
— Не тук. Последвай ме.
Излязоха от предната врата на казиното и тръгнаха в сухата жега на нощта. Слънцето вече напълно бе залязло и неоните осветяваха небето.
— В „Сийзърс“ има един спокоен бар. Без ротативки.
Тя го поведе оттатък улицата и двамата взеха маршрутно такси, което ги остави пред портала на „Сизърс пелис“. Минаха покрай рецепцията и влязоха в кръгъл бар, в който имаше само още трима клиенти. Елиънър се оказа права. Заведението беше оазис, в който не се играеше на покер или на ротативки. Просто бар. Бош си поръча бира, тя си взе скоч с вода. После запали цигара.
— Преди не пушеше — каза той. — Всъщност си спомням, чети…
— Това беше много отдавна. Защо си тук?
— Работя по един случай.
По време на пътуването до бара бе имал време да се успокои и да събере мислите си.
— По какъв случай и какво общо има той с мен?
— Няма нищо общо с теб, но ти познаваш жертвата. В петък си играла покер с него в „Мираж“.
Челото й се сбърчи от любопитство и смут. Бош си спомняше това изражение, спомняше си колко привлекателно му се беше струвало. Прииска му се да протегне ръка и да я докосне, но не го направи. Трябваше да си напомни, че сега тя е различна.
— Антъни Алайзо — каза той.
Детективът видя изписалата се на лицето й изненада и веднага повярва в искреността й. Бош не беше покерджия от Канзас, който не е в състояние да разпознае блъфа. Бе познавал тази жена и от изражението й можеше да е сигурен, че не е знаела за смъртта на Алайзо.
— Тони… — провлачено рече тя.
— Добре ли го познаваше, или просто сте играли заедно?
Тъмните й очи бяха далечни.
— Срещали сме се само там. В „Мираж“. В петък играя там. Тогава пристигат много нови пари и лица. Виждах го в казиното по няколко пъти месечно. Известно време си мислех, че и той е местен.
— Как разбра, че не е?
— Той ми каза. Преди два месеца седнахме да пийнем по нещо заедно. На масите нямаше свободни места. Записахме се в списъка на чакащите и казахме на Франк — това е момчето, което работи през нощта — да ни повика от бара, когато се освободи нещо. Та тогава изпихме по чаша заедно и той ми газа, че е от Лос Анджелис. Работел в киноиндустрията.
— И само това, нищо друго?
— Ами, да, каза и други неща. Доста разговаряхме. Обаче нямаше нищо особено. Просто убивахме времето, докато дойде нашият ред.
— Не сте ли се срещали някъде другаде?
— Не. Но какво ти става? Да не би да искаш да ми кажеш, че съм заподозряна, защото сме пили по чашка с онзи човек?
— Не, няма такова нещо, Елиънър. В никакъв случай.
Той извади собствените си цигари и запали. Келнерката, облечена в тога от бял и златист плат, им донесе чашите и известно време двамата мълчаха. Бош бе загубил увереността си и отново не знаеше какво да каже.
— Като че ли тази вечер доста ти вървеше — опита той.
— Повече от обикновено. Покрих си квотата и прекратих.
— Квотата ли?
— Винаги спирам, когато спечеля двеста долара повече, отколкото съм имала в началото. Не съм алчна и зная, че късметът не трае дълго. Никога не губя повече от сто долара и ако имам късмет да спечеля двеста, прекратявам за вечерта. Тази вечер свърших рано.
— Къде си се…
Той замълча. Знаеше отговора.
— Къде съм се научила да играя покер достатъчно добре, за да живея от него ли? Прекарай три и половина години зад Решетките и ще пропушиш, ще се научиш да играеш покер и още някои неща.
Тя го погледна право в очите, сякаш го предизвикваше да й отговори. След продължително мълчание, Елиънър извърна поглед и извади нова цигара. Бош й даде огънче.
— Значи иначе не работиш? Само покера?
— Точно така. Вече го правя почти година. Трудничко е да си намериш добра работа, Бош. Казваш им, че си бивш агент от ФБР, и очите им светват. После им казваш, че току-що си излязъл от федералния затвор, и край.
— Съжалявам, Елиънър.
